Читать «Кралят на исковете» онлайн - страница 14

— С дрога ли търгувахте? — запита той.

— Не.

— Обра ли го?

— Не.

— Помогни ми, Текила! Все някаква причина си имал да го гръмнеш, не е ли така?

— Познавах го.

— А, така ли? Познавал си го значи. И това ти е оправданието да го убиеш?

Текила кимна, без да отговори.

— Заради момиче може би? Спипал си го с гаджето си, така ли? Ти нали си имаш гадже?

Младежът поклати глава: не.

— Убийството има ли някаква връзка със секс?

Поклащане на глава: не.

— Говори, Текила! Аз съм твоят защитник. Единственият човек на този свят, който в момента се опитва да ти помогне. Но и ти трябва да ми помогнеш, като ми дадеш нещо, на което да стъпя!

— Навремето купувах дрога от Тиквата.

— Ето, това е приказка! Преди колко време?

— Преди две години.

— Така… Да ти е дължал пари? Или може би стока? Ти да си му дължал нещо?

— Не.

Клей си пое дълбоко дъх и в този миг за пръв път забеляза ръцете на Текила. Бяха целите в дребни белези, а дланите и пръстите му бяха толкова подпухнали, че не се виждаха кокалчетата.

— Ти обичаш ли да се биеш?

Движението на главата можеше да бъде както кимване, така и поклащане.

— Вече не.

— Но някога си обичал, така ли?

— Детски истории. Веднъж се бихме с Тиквата.

Най-после! Клей отново си пое дъх и вдигна писалката.

— Благодаря ви, сър, за помощта. Та кога точно, казваш, си се бил с Тиквата?

— Отдавна.

— На колко години беше?

Вдигане на рамене като при глупав въпрос. Клей знаеше от собствен опит, че клиентите му нямат представа за времето. Наистина помнеха, ако са ги обрали вчера или ако миналия месец са били арестувани, но за периоди над трийсет дни назад всичко се сливаше в едно. Животът на улицата беше една непрестанна борба за оцеляване сега и днес, така че не им оставаше много време за спомени, а и в миналото им нямаше нищо, за което да си спомнят с носталгия. Не виждаха и някакво бъдеще пред себе си, така че и това понятие им беше чуждо, дори като отправна точка.

— Като деца — каза Текила. Той си падаше по късите отговори или може би с разбити челюсти не му се говореше много.

— На колко години беше тогава?

— Май на дванайсет.

— В училище ли бяхте?

— Играехме баскетбол.

— Лошо ли се сбихте? Имаше ли кръв, счупени кости, такива неща?

— Не. По-големите ни разтърваха.

Клей остави за момент слушалката и обобщи наум защитата си. Дами и господа съдебни заседатели, моят клиент е застрелял мистър Тико (който е бил невъоръжен) пет или шест пъти в упор, с откраднат пистолет и в тясна, мръсна уличка, по две причини: първо, защото го е познавал, и второ, защото преди около осем години веднъж са се сдърпали на игрището. Може да не ви се струва убедително, дами и господа, но както всички знаем, в град като Вашингтон тези две причини са точно толкова уважителни, колкото и всички останали.

Той отново вдигна слушалката.

— Виждахте ли се често с Тиквата?

— Не.

— Кога се видяхте за последен път, преди да го застреляш?

Вдигане на рамене. Отново проблемът с времето.

— По веднъж на седмица виждахте ли се?

— Не.

— По веднъж в месеца?