Читать «Скрита звезда» онлайн - страница 6

— А чантата? Това ли беше всичко, което имахте у вас?

— Да. — Ръцете й отново стиснаха дръжките. — Никаква ръчна чанта, никакво портмоне, никакви ключове. Това беше в джоба ми. — Тя бръкна в джоба на сакото си и измъкна парче лист от бележник.

Кейд го взе и се вгледа в нервния нечетлив почерк. „Бейли, съб. в 7, нали? Емджей“. — Не знам какво означава това. Видях един вестник. Днес е петък.

— Хм. Напишете го. — Той й подаде бележник и молив.

— Моля?

— Напишете това, което е написано в бележката.

— А… — Тя отново прехапа устни и се подчини. Макар да нямаше нужда да сравнява почерците, за да си направи заключение, Кейд взе от нея бележника и сложи листа до него.

— Е, вие не сте Емджей, значи бих казал, че сте Бейли. Тя премигна и преглътна.

— Моля?

— Доколкото виждам от почерка на Емджей, той или тя е левак. Вие пишете с дясната ръка. Вашият почерк е красив и прост, Емджей драска нетърпеливо. Бележката е била във вашия джоб. Обзалагам се, че вие сте Бейли.

— Бейли. — Тя се опита да поеме името, надеждата, свързана с него, усещането и вкуса на идентичността. Ала то си оставаше сухо и непознато. — Нищо не ми говори.

— Като начало знаем как да ви наричаме и имаме нещо, от което да започнем. Кажете ми какво направихте след това.

Тя объркано премигна насреща му.

— Ами, аз… В стаята имаше телефонен указател. Погледнах детективските агенции.

— Защо избрахте моята?

— Заради името. Звучеше силно. — За пръв път се опита да се усмихне и макар усмивката да бе слаба, все пак я имаше. — Помислих да позвъня, но след това реших, че може да ми откажете, а ако направо дойда… Затова почаках в стаята до работно време, после повървях малко, после взех такси. И ето ме тук.

— Защо не отидохте в болница? Защо не се обадихте на лекар?

— Мислих за това. — Сведе поглед към ръцете си. — Просто не го направих.

Много неща спестяваше, помисли той. Заобиколи бюрото, отвори едно чекмедже и извади шоколад.

— Не споменахте нищо за закуска. — Видя я как се вглежда в шоколада озадачено и, както му се стори, развеселено. — Това ще ви крепи, докато намерим нещо по-добро.

— Благодаря. — С изящни и точни движения тя разви станиола. Може би част от свиването в стомаха й се дължеше на глад. — Господин Парис, може да има хора, които се тревожат за мен. Роднини, приятели. Може да имам дете. Не знам. — Очите й потъмняха и се вторачиха в една точка над рамото му. — Не мисля, че имам. Не вярвам някой да може да забрави собственото си дете. Ала може някои хора да се безпокоят, да се чудят какво става с мен. Защо снощи не съм се прибрала у дома.

— Трябваше да отидете в полицията.

— Не исках да ходя в полицията. — Този път гласът й бе отсечен и решителен. — Не преди… Не, не исках да забърквам полицията. — Тя изтри пръстите си с една чиста салфетка, след това започна да я къса на лентички. — Може да ме търси някой, който не ми е роднина, не ми е приятел. Който не се интересува от моето благополучие. Не знам защо се чувствам така, знам само, че ме е страх. Това е нещо повече, отколкото просто да не помня. Обаче не мога да разбера нищо, преди да знам коя съм.