Читать «Скрита звезда» онлайн - страница 5

Без да сваля очи от нея, Кейд потупа с молив по бележника.

— Струва ми се, че вече съм ви намерил. Сметка ли да ви открия, или искате да платите сега?

— Не. — Тя почувства как се чупи. Прекалено дълго се бе сдържала, или поне й се струваше прекалено дълго, но сега чувстваше, че клонът, за който се бе хванала, когато светът изчезна изпод нея, започва да се чупи. — Не помня. Нищо. Аз не… — Гласът й започна да прекъсва. Тя пусна чантата в скута си и притисна ръце към лицето си. — Не знам коя съм. Не знам коя съм. — И след това започна да плаче в дланите си. — Не знам коя съм.

Той имаше богат опит с истерични жени. Бе израснал сред жени, които използваха потоците от сълзи и задъханите хлипания като отговор на всичко, от счупен нокът до разбит брак. Затова стана от бюрото, въоръжи се с кутия салфетки и приклекна пред нея.

— Хайде, миличка, няма нищо. Всичко ще се оправи. — Докато говореше, ловко изтри лицето й, потупа я по ръката, погали я по косите, вгледа се в пълните й със сълзи очи.

— Извинете. Не мога…

— Поплачете си — посъветва я Кейд. — Ще се почувствате по-добре. — Изправи се, отиде в миниатюрната баня и й наля една картонена чаша вода.

Когато в скута й се събраха цяла купчина мокри салфетки и три смачкани картонени чаши, тя въздъхна треперливо.

— Извинете. Благодаря. Наистина се чувствам по-добре.

Бузите й леко порозовяха от смущение, докато събираше салфетките и чашите. Той ги взе от нея, пусна ги в кошчето и се опря на ръба на бюрото си.

— Искате ли сега да ми разкажете?

Тя кимна, сплете пръсти и започна да ги извива.

— Аз… Няма много за разказване. Просто нищо не помня. Коя съм, какво правя, откъде съм. Приятели, семейство. Нищо. Дъхът й отново секна и тя бавно издиша. — Нищо.

Това бе като сбъдната мечта, помисли Кейд — една жена без минало се бе появила от дъжда и бе влязла в неговия кабинет. Хвърли един поглед към чантата, която тя още държеше в скута си. След малко щяха да стигнат и до това.

— Какво е първото нещо, което си спомняте?

— Събудих се в една стая… Малка хотелска стая на Шестнадесета улица. — Облегна глава назад на стола, затвори очи и се опита да върне нещата на фокус. — Дори това е неясно. Бях се свила на леглото, а дръжката на вратата беше подпряна с един стол. Валеше. Чувах дъжда. Бях замаяна и объркана, обаче сърцето ми биеше толкова силно, сякаш се събуждах от кошмар. Бях с обувки. Помня, че се зачудих защо съм си легнала с обувки. Стаята беше полутъмна и задушна. Всички прозорци бяха затворени. Бях толкова уморена и схваната, че отидох в банята да си наплискам лицето с вода. — Отвори очи и го погледна. — Видях лицето си в огледалото. Някакво грозно малко изподраскано огледало. И то не означаваше нищо за мен. Лицето. — Вдигна ръка и я прокара по бузата си, по брадичката. — Моето лице не означаваше нищо за мен. Не можех да си спомня името, свързано с това лице, нито мислите, нито плановете или миналото. Не знаех как съм се озовала в тази ужасна стая. Прерових чекмеджетата и гардероба, ала там нямаше нищо. Никакви дрехи. Страхувах се да остана, но не знаех къде да отида.