Читать «Обитаемият остров» онлайн - страница 5

Отначало плаха и рядка, гората все по-смело настъпваше към шосето. Някои нахални млади дръвчета бяха пробили бетона и растяха направо на платното. Очевидно аутобанът бе построен преди няколко десетилетия или поне няколко десетки години не бе използван. Гората от двете му страни ставаше все по-висока, все по-гъста, на места клоните на дърветата се преплитаха над главата му. Притъмня и ту отдясно, ту отляво в гъсталака често се чуваха високи гърлени възгласи. Там нещо шаваше, шумолеше и трополеше. За миг на двадесетина крачки напред набита и тъмна, приведена фигура, тичешком пресече пътя. Жужаха мушици. Максим си помисли, че тази местност е запусната и дива, че в нея сигурно няма хора и ще се наложи да се добира до тях няколко денонощия. Дремещите инстинкти отново се пробудиха и напомниха за себе си. Младежът чувстваше, че наоколо има много живо месо, че няма да умре от глад и въпреки че дивечът едва ли ще е вкусен, ловът щеше да е интересен. И тъй като си бе забранил да мисли за главното, започна да си припомня как ловуваха с Олег и с ловджията Адолф — с голи ръце, хитрост срещу хитрост, разум срещу инстинкт, сила срещу сила. Три денонощия без почивка гони елена през ветровала, настигна го и го повали, като го хвана за рогата… Елени тук може да няма, но без съмнение местният дивеч става за ядене. Не би било зле да се заблуди и да скита една-две години из тукашните гори. Би си завъдил приятел — някой вълк или мечка — заедно ще ловуват, ще си приказват… В края на краищата ще му омръзне, пък и едва ли ще е приятно да броди из тия гори; толкова много желязо има наоколо, че не може да се диша… И освен това първо трябва да сглоби нулев предавател…

Спря и се ослуша. Дълбоко в гъсталака се разнасяше монотонно глухо бумтене и Максим разбра, че вече от доста време го чува, но едва сега му бе обърнал внимание. Не беше животно или водопад, а механизъм, някаква варварска машина. Тя хъркаше, ръмжеше, скърцаше и разнасяше миризма на ръжда. И се приближаваше.

Младежът се приведе и, придържайки се близо до края на пътя, безшумно затича насреща, после спря, като едва не излетя по инерция на кръстопътя. Кръстовището беше пресечено от друго шосе — много мръсно, с дълбоки коловози, със стърчащи парчета бетон, противно миришещо и много, много радиоактивно. Максим приклекна и погледна наляво. Грохотът на мотора и металното скърцане идваха оттам. То се приближаваше.

След минута се появи — тъпчеше пътя с чудовищните си кални вериги, бе безсмислено огромно, горещо, смрадливо, цялото от занитени метални пластини. Носеше се — гърбаво, раздърпано, дрънчеше с останалите си листове желязо, заредено със суров плутоний и лантаниди, безпомощно, заплашително, без хора, тъпо и опасно. Пресече кръстопътя и се понесе по-нататък, като лазеше по бетона с пращене и скърцане, оставяйки зад себе си шлейф от нажежен задух. После с ръмжене се скри в гората, където изреваваше от време на време, и постепенно затихна…