Читать «Смажи лагерите си с кръв» онлайн - страница 96

И това не е случайност, припомни си той. Всичко е било планирано и извършено с точност и ловкост, придобити от дълга практика. Този свят не е първият, в който откриват врата, няма и да е последният. Подобните на плъхове същества бяха пресекли космическото пространство — и колко светлинни години бяха преодолели бе трудно да се предположи дори — в кораба, който Таузър бе изровил в гората. Те го бяха закопали, може би както дете би скрило чиния, заравяйки я в купчина пясък. После бяха отишли точно в неговата къща и бяха заложили апаратурата, която я превръщаше в тунел между два свята. Щом това бе веднъж направено, изчезваше нуждата да се пресича повече пространството. Необходим бе само един полет в космоса и той бе достатъчен, за да се свържат планетите.

Свършили работата си, дребните животинчета си бяха отишли, но преди това се бяха уверили, че вратата към света им не може да бъде разрушена по никакъв начин. Бяха покрили отвътре стените на къщата с чудния материал, срещу който кирката бе безсилна и който несъмнено би издържал много повече.

И в колона по един, се бяха отправили с тренирана стъпка към хълма, където други осем от космическите им кораби лежаха в люлките си. Сега там бяха останали само седем, в тези люлки на хълма. Мишеподобните същества бяха заминали и може би след време щяха да кацнат на друга планета и да отворят нова врата, свързваща ги с още един свят.

Приличащите на плъхове животинчета бяха изследователите и пионерите, които търсеха други планети, подобни на Земята. Съществото, което чакаше с Бизли под прозореца, също трябва да има цел. Може би след време и човекът ще служи на една такава цел.

Тейн се отдръпна от прозореца и огледа стаята, която си бе точно такава, откакто я помнеше. При всичките тези промени, независимо какво ставаше навън, стаята си оставаше неизменно същата.

Това е действителността, отсъди Тейн, единствената реалност, която съществува. Каквото и да се случи, аз стоя тук, в тази стая с камина, почерняла от огъня през толкова зими, с лавици, пълни със стари книги, по които си личат отпечатъците на пръстите, с люлеещия се стол, с вехтия килим, изтъркан от краката на любимите и близките в продължение на много години.

Но той знаеше, че това бе само затишие пред буря.

След малко ще започнат да пристигат тузовете — групата учени, правителствените служители, военните, наблюдатели от други страни, представители на ООН. А му бе ясно, че стои с голи ръце срещу всички тях, лишен от силата си. Независимо какво може да говори или мисли човек, той не може да се противопостави на света.

Днес бе последният ден, през който тази къща бе домът на Тейн. След почти сто години тя щеше да има нова съдба. И за пръв път през всичките тези години няма да има никой от рода Тейн, който да спи под покрива й.

Стоеше загледан в камината и рафтовете с книги и почувствува старите бледи призраци, които се разхождаха из стаята. Нерешително вдигна ръка, сякаш да им махне за сбогом, не само на привиденията, но и на стаята. Обаче на часа я отпусна. Какъв смисъл има изобщо, каза си Тейн.