Читать «Смажи лагерите си с кръв» онлайн - страница 7

Клифърд Саймък

Дженкинс се упъти към вратата, но преди да я стигне, спря и се обърна.

— Ако мога така да кажа, сър, службата в криптата беше много затрогваща. Баща ви беше много фино човешко същество — най-финото, което някога съм виждал. Роботите казаха, че церемонията е напълно подходяща… така да се каже, възвишена, сър. Щеше да му хареса, ако можеше да я чуе.

— Баща ми — рече Уебстър, — би се зарадвал още повече на твоите думи, Дженкинс.

— Благодаря ви, сър — отвърна Дженкинс и излезе.

Уебстър седеше с уискито и книгата, и огъня… чувстваше удобството на добре познатата стая около себе си, усещаше тихия пристан, скрит в нея.

Това бе домът му — родният дом за Уебстърови от деня, в който първият Джон Дж. бе дошъл тук и построил първото крило на разпрострялата се нашироко къща. Джон Дж. бе избрал това място, защото през него минаваше ручей, пълен с пъстърви или поне той винаги го твърдеше. Ала имаше нещо повече от това. Трябва да е било нещо повече от това, казваше си Уебстър.

Отначало навярно е било само ручеят с пъстървата… ручеят с пъстървата, дърветата, поляните, скалистият хребет, където бе реката, и всяка сутрин от там се носеше мъглата. Може би останалото се бе трупало лека-полека през годините на семейна сплотеност, докато самата почва не се бе проникнала, ако не с традиция, то поне с нещо много близко до нея… нещо, което бе превърнало всяко дърво, всяка скала, всяка педя земя в Уебстърово дърво, скала или земя. Всичко някак бе свързано.

Джон Дж. — първият Джон Дж. — бе дошъл тук след разпадането на градовете, след като човекът бе изоставил скривалищата на двадесети век и се бе освободил от племенния инстинкт на скупчването в една пещера или поляна срещу общия враг или страх. Инстинкт, който бе излязъл от мода, защото нямаше нито неприятели, нито страхове. Човекът, бунтуващ се срещу стадното чувство, наложено му от икономическите и социални фактори на отдавна отминала епоха. Една нова сигурност, едно ново изобилие бе направило възможно това освобождаване.

Тенденцията бе започнала през двадесети век, преди повече от двеста години, когато хората се насочваха към къщи в провинцията, за да имат чист въздух, място да си размахат лактите и финес в живота си, който общинското съществуване в най-тесния смисъл не им бе осигурило.

И ето крайният резултат — спокоен живот. Покой, който идваше само от хубавите неща. Живот, какъвто хората с години бяха мечтали да имат. Живот в имения и стари, семейни къщи върху безбрежни пространства земя, с атоми, осигуряващи енергия и роботи вместо крепостни селяни.

Уебстър се усмихна на камината с горящите цепеници. Това бе анахронизъм, но един от хубавите — нещо, което човекът бе донесъл от пещерите. Безполезен, защото атомното гориво затопляше по-добре, ала много по-приятен. Не можеше да седнеш и да наблюдаваш атомите, да мечтаеш и да строиш пясъчни кули сред пламъците.

Дори гробницата — там, където бяха положили баща му онзи следобед… тя също бе семейна. Част от едно цяло: тържествената гордост, безгрижния живот и покоя. В онези дни мъртвите се погребваха в огромни, общи парцели един до друг… все непознати…