Читать «Смажи лагерите си с кръв» онлайн - страница 6

Погледът на Уебстър попадна върху друга плочка — Мери Уебстър, майката на момчето до него, което все пак не беше съвсем момче. Все забравяше, че Томас беше вече на двадесет години и след около седмица заминаваше за Марс, макар той сам на младини също да бе ходил на Марс.

„Всички сме тук заедно“, рече си той. Уебстъровците, жените и децата им. Тук, единни в смъртта, както бяха единни в живота — заспали вечния си сън, заобиколени от величието и сигурността на бронза и мрамора, боровете отвън и символичната фигура над зеленясалата от вековете порта.

Роботите чакаха, застанали мълчаливо.

Майка му го изгледа и каза:

— Сега ти си глава на семейството, сине.

Той протегна ръце и я притисна силно към себе си. Глава на семейството… на което бе останало от него. Сега бяха само трима: той, майка му и синът му. Синът скоро щеше да ги напусне, защото заминаваше за Марс. Но щеше да се върне… да се върне с жена вероятно и родът щеше да бъде продължен. Семейството нямаше да остане тричленно. И цялата къща щеше да се оживи… нямаше да бъде затворена, както бе сега. Беше време, когато тя звънтеше от живот — дванадесет домакинства в рода, живеещи в отделни апартаменти под един голям покрив! Той знаеше, че това време пак щеше да дойде.

Тримата се обърнаха, напуснаха криптата и поеха обратно към къщата, изникнала като огромна, сива сянка в мъглата.

* * *

В огнището гореше огън, а върху писалището му лежеше книга. Джеръм А. Уебстър се пресегна, взе я и още веднъж прочете заглавието: „Марсианска физиология със специални бележки и обяснения за мозъка“ от Джеръм А. Уебстър — старши научен сътрудник.

Обемиста и впечатляваща бе творбата на целия му живот, почти единствена в тази област. Основаваше се на данните, събрани по време на онези пет чумави години на Марс… години, в които той се бе трудил денонощно с колегите си от Световния комитет на здравната организация, изпратени да помогнат на съседната планета.

На вратата някой почука.

— Влез! — извика Уебстър.

Вратата се отвори и вътре плавно влезе робот.

— Уискито ви, сър.

— Благодаря, Дженкинс — рече Уебстър.

— Свещеникът си отиде, сър — съобщи Дженкинс.

— О, да! Предполагам, че ти си се погрижил за това.

— Така е, сър. Платих му както винаги и му предложих да пийне, но той отказа питието.

— Това е грешка в обществото — рече му Уебстър. — Свещениците не пият.

— Съжалявам, сър, не знаех. Той ме помоли да ви кажа, че много би искал да ви види в църквата по някое време.

— А?!

— Казах му, сър, че вие никога не излизате.

— Съвсем правилно си постъпил, Дженкинс — каза Уебстър. — Никой от нас не ходи където и да било.