Читать «Холивудски интриги» онлайн - страница 172
Джаки Колинс
Лара Ан се чувстваше жестоко наранена. Никой не споменаваше за трагедията. Никой не говореше за загубата на семейството й. Сякаш изведнъж просто бяха престанали да съществуват и на никого не му пукаше.
Леля Люси определено не говореше за това. Нито пък Мак. Въпреки че един ден най-добрият му приятел й каза:
— Ти чалната ли си? Мак казва, че си, защото баща ти е убил майка ти. Затова сигурно си пълно куку.
Лара Ан беше изплашена и объркана. Не можеше да проумее какво се е случило — знаеше само, че животът й се бе разпаднал на хиляди парченца.
Много скоро осъзна, че леля Люси не я иска, и въпреки че беше много млада, и тя усещаше, че мястото й не е в този дом. И намери убежище в мълчанието — единственото безопасно място; говореше само когато някой я заговореше. В училище не общуваше с останалите, отчаяно се опитваше да остане незабелязана. Но уви, това беше невъзможно, защото колкото повече растеше, толкова по-красива ставаше. Още на тринайсет години момчетата я преследваха, макар тя да не ги насърчаваше.
След училище и през ваканциите помагаше в мотела като камериерка — чистеше стаите, търкаше подовете, сгъваше прането. Най-добрият приятел на Мак работеше като общ работник в мотела и й беше хвърлил око; въпреки че беше само тринайсетгодишна и не общуваше много с другите, тя знаеше, че той я заглежда.
Веднъж я хвана натясно в пералнята, притисна я към стената и започна да я целува и опипва. Когато се опита да продължи, тя започна да пищи, а той се изплаши и избяга.
Леля Люси се появи на вратата на пералнята, издълженото й лице беше мораво.
— Защо го насърчаваш? — изкрещя тя. — Каква си ти? Уличница като майка си?
— Мама не беше уличница — промълви Лара Ан.
Леля Люси не слушаше. Със сурово изражение на лицето й изнесе лекция за това, какъв късмет е имала, че са я прибрали, въпреки че едва можели да си го позволят и че тя била ужасно бреме.
Бреме? Бреме, което работеше по цял ден за нищо. Трескаво се молеше някой ден да избяга от леля Люси и да не й проговори никога вече, защото тя беше омразна жена.
Понякога Лара Ан се чувстваше като Пепеляшка. Нямаше приятели, никой не я обичаше и никой не се интересуваше от нея. Много нощи подред заспиваше обляна в сълзи в малката си стаичка. Училището също не й носеше радост. Беше прекалено хубава, за да я приемат околните, и те всички постоянно й го натякваха. Другите момичета я мразеха, а момчетата искаха да я прекарат. Единствената й утеха беше четенето и тя често посещаваше училищната библиотека, домогваше се до всяка възможна книга. Четенето я отнасяше в някакво друго измерение, в някакъв друг живот. Показваше й, че нещата могат да бъдат и по-добри.
Когато навърши петнайсет години, един от наемателите се застреля в стаята си — Лара Ан влезе да почисти, откри тялото и изпадна в истерия.
Леля Люси я перна през лицето и й нареди да млъкне и да се съвземе, докато пристигне полицията.
Два часа по-късно полицията дойде, направиха снимки, отнесоха тялото и когато всичко свърши, леля Люси й нареди да влезе и да почисти неразборията.