Читать «Мизъри» онлайн - страница 23

Ани бе поставила краката му в шини — съзнаваше го, защото напипваше твърдите обръчи, но досега не бе видял как го е сторила. Долната част на крайниците му бе пристегната с тънки алуминиеви пръчки, които приличаха на отрязани патерици. Пръчките бяха здраво бинтовани, така че от колената надолу Пол приличаше на фараона Им-Хо-Теп, открит в гробницата му. Краката му бяха странно изкривени. Въпреки че пулсираше от болка, лявото му коляно като че изобщо бе изчезнало. Напипваше прасеца и бедрото си, но между тях с ужас установяваше празно пространство, сякаш бе купчинка сол. В горната си част краката му бяха много подути и сякаш бяха изкривени. Бедрата му, дори пенисът му, бяха покрити със заздравяващи рани.

Беше се заблуждавал, че краката му са счупени — всъщност бяха станали на сол.

Пол стенеше, лицето му бе обляно в сълзи. Отново издърпа нагоре завивките. Няма смисъл да се опитва да се изтъркули от леглото. По-добре да лежи, да лежи неподвижно и да търпи болката, докато настъпи часът, когато тя ще изчезне завинаги.

Около четири часа на следващия ден конят „Голямата жажда“ взе преднина. От доста време Пол усещаше, че устата и гърлото му са пресъхнали, но сега почувства, че не може да издържи повече. Езикът му бе надебелял, преглъщането му причиняваше болка. Непрекъснато го преследваше мисълта за каната с вода, която Ани бе счупила.

Задряма, събуди се и отново задряма.

Денят отмина. Настъпи нощта.

Налагаше му се да уринира. Постави горния чаршаф над члена си (надяваше се да го използва като груб филтър) и се облекчи в треперещите си шепи. Въобрази си, че урината е пречистена, изпи течността, която бе успял да задържи, и облиза мокрите си длани. Ето още нещо, което не би споделил с никого, стига да доживее да разказва за приключенията си.

Започна да си въобразява, че Ани е мъртва. Психиката й бе безкрайно нестабилна. Подобни хора често се самоубиват. Представи си…

(толкова ясно)

… как Ани отбива камионетката встрани от пътя и спира, измъква револвер изпод седалката, пъха дулото в устата си и се застрелва. „Не искам да живея, щом като Мизъри е мъртва! Сбогом, жесток свят!“ — изкрещява тя, обляна в сълзи, и натиска спусъка.

Пол прегракнало се изсмя, изстена, сетне изпищя. Вятърът му пригласяше… но иначе не му обръщаше внимание.

Или бе загинала при катастрофа? Нима бе възможно? Да, сър! Пол си представи мрачното лице на Ани, която кара прекалено бързо и внезапно…

(„Не е наследил въображението си от мен!“)

… откача и колата изскача от шосето, като се претъркулва в пропастта. Пада на дъното и се превръща в огнено кълбо, а Ани загива, без да разбере какво се е случило.

Ако тя беше мъртва, Пол щеше да умре тук, като плъх в капан.

Напразно се надяваше да изпадне в безсъзнание и да изпита облекчение. Настъпи Трийсетият час, сетне — Четирийсетият; сега „Кралят на болката“ и „Голямата жажда“ се сляха в един кон („Гладен съм“ отдавна бе изостанал). Пол си представи, че е парче тъкан под микроскоп, или закачен на кукичка червей — някакво същество, което непрестанно се гърчи в очакване на смъртта.