Читать «Мизъри» онлайн - страница 24

15

Когато Ани се върна, отначало му се стори, че сънува, но чувството му за оцеляване надделя, той започна да стене, да умолява, да проси. Гласът му бе пресеклив, сякаш идваше от далечна бездна. Единственото, коетб му направи впечатление, бе, че Ани носеше тъмносиня рокля и украсена с цветя шапка — навярно е била облечена точно така, когато е стояла на подсъдимата скамейка в Денвър. Лицето й бе поруменяло, а очите й блестяха жизнерадостно. Стори му се почти красива (доколкото това прилагателно можеше да се употреби за Ани Уилкс). Когато по-късно се опита да си припомни сцената, във въображението му изникваха единствено поруменелите й страни и украсената с цветя шапка. Някаква частица от мозъка му, останала незасегната от болката, сякаш му прошепна: „Прилича на вдовица, която току-що се е чукала след десетгодишно въздържание.“

В ръката си Ани държеше голяма чаша с вода.

— Изпий я — посъветва го тя, сетне повдигна със студената си ръка главата му, за да не се задави.

Пол преглътна набързо три пъти, порите на пресъхналия му език се разшириха и запротестираха срещу шока от течността; част от нея потече по брадичката му и намокри тениската му. Ани отдръпна чашата.

Пол измяука и протегна треперещите си ръце.

— Не, Пол. Ще пиеш по мъничко, иначе ще повърнеш.

След малко отново му подаде чашата и му разреши да отпие още няколко глътки.

— Лекарството — опита се да каже той, — но се задави. Засмука устните си, облиза ги с език, после засмука езика си. Смътно си спомни, че бе пил собствената си урина, която му се бе сторила солена и гореща. — Таблетките — боли ме — за Бога, Ани, моля те, помогни ми, болката е страшна.

— Зная, но се налага да ме изслушаш — Ани го изгледа строго, но майчински. — Трябваше да се махна оттук и да размисля. Разсъждавах много и се надявам, че съм стигнала до правилното заключение. Не бях сигурна какво трябва да направя, понякога главата ми е объркана. Съзнавам го и съм се примирила с този факт. Затова не можех да си спомня къде съм била по време на случаите, за които ме разпитваха. Ето защо се отдадох на молитви. Според мен Бог съществува и винаги отговаря на молитвите. Казах му: „Мили Боже, Пол Шелдън вероятно ще бъде мъртъв, когато се прибера.“ Но Бог ми отвърна: „Ще оживее. Пощадих го, за да му покажеш верния път.“

Тя произнесе странно думата „пощадих“, но Пол почти не я слушаше, очите му бяха приковани върху чашата с вода. Ани му разреши да отпие още три глътки. Пол лочеше като кон, уригна се и изкрещя от болките в стомаха.

Ани го наблюдаваше с ласкаво изражение на лицето.

— Ще ти дам лекарството, за да облекча болките ти, но ти предстои една задача — заяви тя. — Ей сега ще дойда.

Стана от леглото и се отправи към вратата.

— Не! — изкрещя писателят.

Ани изобщо не му обърна внимание. Пол се отпусна в леглото, тялото му бе сковано от болка. Напразно се опитваше да сдържи стенанията си.