Читать «Мизъри» онлайн - страница 21

— Значи лъжеш — прошепна Ани. — Бях уверена, че си добър, но съм се измамила. Ти си просто лъжлив стар мръсник.

— Тя неусетно предаде Богу дух, това е всичко. Понякога в живота става така, че някой прост…

Ани преобърна масичката до леглото. Съдържанието на единственото плитко чекмедже се разпиля на пода и Пол забеляза ръчния си часовник и дребните монети от джобовете си. Досега не беше разбрал, че са там. Отдръпна се назад, сякаш очакваше жената да го удари.

— Да не съм вчерашна — заяви тя и устните и се разтегнаха в грозна гримаса. — Докато упражнявах професията си, съм виждала да умират десетки хора, или по-точно — стотици. Понякога напускат света като крещят, понякога неусетно умират в съня си, точно както го описваш. Но героите от романите не умират неусетно! Бог ги прибира, когато му дойде времето, а писателят играе ролята на Бог, защото той е създал образите, както Бог ни е създал по свое подобие, и никой не му иска сметка, защо ги е убил. Съгласна съм. Но що се отнася до Мизъри, ще ти открия малка тайна, мръснико: нейният създател има два счупени крака и по стечение на обстоятелствата се намира на прехрана в дома ми, освен това…

Лицето й отново стана безизразно. Изправи се, ръцете й висяха безжизнено и се втренчи в стената, където висеше стара снимка на Триумфалната арка. Стоеше неподвижно, а Пол лежеше в леглото (дълбоките следи от юмруците й още личаха върху възглавницата му) и я наблюдаваше. Чуваше как водата от счупената кана се стича на пода. В този миг му хрумна да убие тъмничарката си. Подобна мисъл не го осеняваше за пръв път, но досега беше обсъждал само теоретично възможността да го стори, а сега му се представяше възможност за действие. Ако Ани не бе хвърлила каната, щеше да я счупи и да забие в гърлото й парче стъкло. Омразната му жена продължаваше да стои неподвижно като стойка за чадъри.

Пол хвърли поглед към разпиляното съдържание на чекмеджето, но видя само монетите, писалката, гребенчето и ръчния си часовник. Нито следа от портфейла му, и което бе още по-важно — от войнишкия му нож.

Постепенно Ани започна да идва на себе си, ядът й като че бе попреминал. Вгледа се печално в него.

— Струва ми се, че сега ми се налага да се махна. Най-добре е да не те виждам известно време. Мисля, че ще бъде… неразумно.

— Заминаваш ли? Къде?

— Няма значение. Далеч оттук. Ако остана, ще извърша нещо, за което ще съжалявам. Трябва да помисля. Довиждане, Пол.

Тя се отправи към вратата.

— Ще се върнеш ли навреме, за да ми дадеш лекарството? — уплашено попита Пол.

Ани сграбчи дръжката и затвори вратата, без да му отговори. За пръв път той чу превъртането на ключ.

Той чу как стъпките й се отдалечават по коридора и потръпна, защото тя изкрещя гневно, но не долови думите й. Някакъв предмет падна и се счупи. Външната врата се затръшна. Дочу се завъртане на манивела, моторът на камионетката забоботи. Гумите изсвистяха върху утъпкания сняг. Шумът от мотора започна да се отдалечава и постепенно изчезна.