Читать «Дан за ангели» онлайн - страница 2

Освен това на ръцете си носех стегнати ажурни ръкавици, които, естествено, също бяха черни. Но бях сложила пръстените си върху тях. Зная! В онзи момент това не беше толкова популярно, колкото шапките. Още по-добре. На безименния си пръст под тънката венчална халка „Тифани“ — скромен дар от покойния, носех седем грама чисто злато от „Картие“.

Парижката пола едва покриваше коленете ми. И гледката май че беше малко предизвикателна.

Но, мили боже, защо описвам толкова подробно нещата, които бяха облякла и обула?

Ами, ето защо.

Със сигурност знаех, че сега десетки очи не се разсейваха с подробностите около погребението, а разглеждаха изключително и само мен.

В упор.

Безсрамно.

Притежателите им бяха сигурни, че няма да се обърна и затова бяха спокойни. Иначе щяха да ме гледат тайно и предпазливо. Защото знаеха, че понякога не бях много приятна в общуването. Например можех да задам неудобен въпрос.

Но не и сега. И затова ме пронизваха с погледи.

И заедно с тях, но за разлика от тях съвсем съзнателно, аз също се разсейвах от онова, което се случваше в момента.

И отговарях наум на въпросите на онези, които гледаха съсредоточено.

Към мен.

Но не и натам, където би трябвало да гледат.

1980

Онова, което наричат „тишината на празното жилище“, всъщност изобщо не е пълна и абсолютна тишина. Да, ако се замисли човек, това изобщо не е никаква тишина.

А аз се замислих. Имах време и безкрайна възможност да го направя.

Замислих се и го запомних. Излиза, че съм го запомнила за цял живот.

Прословутата „тишина“ се състои от над десетина толкова обикновени и обичайни звуци, че скоро просто преставаш да ги чуваш.

Събрани накуп, те се сливат в непрестанната песен на ежедневието, чието име е „тишината на празното жилище“.

Искате да знаете какви са тези звуци ли? Моля.

Тиктакането на часовника, който, разбира се, всеки притежава.

В онова жилище, чиято тишина навремето слушах до оглупяване и до умопомрачение, това беше оглушителното тракане на големия евтин будилник, който многократно бе падал или по собствена инициатива, или защото на някого му бе хрумвало да използва тиктакащия механизъм в качеството на материално оръжие.

Но така или иначе, сега корпусът на будилника беше доста смачкан и за по-сигурно, облепен със стегнатата примка на син изолирбанд.

Голямото му изпъкнало стъкло беше пукнато, но по чудо се държеше на мястото си, прикривайки стрелките. А те въпреки всичко се движеха унило по вечния си маршрут.

Казано накратко, колкото и да е странно, будилникът работеше безотказно и, ако го навиваха навреме, в нужния момент дрънчеше оглушително.

А освен това непрекъснато тракаше.

И това беше първият различим звук на „тишината на празното жилище“.