Читать «Дан за ангели» онлайн - страница 6

Нали вече ви казах, че между тях се бе случила някаква трогателна история, в която Антон бе направил много голяма услуга на охранителя, спасявайки го с цялото могъщество на огромните си възможности или от затвора, или от нещо по-лошо. Казано накратко, той беше сигурен в предаността на главния си телохранител и дори обичаше да се хвали с нея. Най-вероятно това сгряваше душата му.

Но мен изобщо не ме грееше. Затова не виждах причина да говоря другояче.

И не смекчих тона.

— Предадоха ми, но…

— Какво „но“? — Определено бях овладяла интонациите на Антон.

Дори не интонациите, а начините на общуване, които прилагаше. Любимият му бе да прекъсва човека и да не му позволява да довърши изречението си, дори когато е ясно, че има какво да му каже. Понеже знаеше, че това страшно потиска съзнанието. Особено ако съзнанието не е свикнало с такъв начин на общуване.

А охранителят със сигурност не беше свикнал.

Тоша се бе сближил с този задължен и най-вече готов, ако се случи нещо, да го прикрие с гърдите си човек. Водеше го със себе си в сауната и на корта, ако нямаше под ръка достоен партньор. В колата си позволяваше да си бъбри приятелски с него.

И изведнъж го треснаха по главата.

Може би не бях права.

Само че тази грамада от мускули с волева брадичка и мощна челюст нямаше да ме прикрие с тялото си. И това беше сигурно.

А освен това заговорих с тази нотка случайно, което означаваше, че почти със сигурност това беше правилно.

— Само исках да уточня дали да подготвя кортежа?

— А вие как мислите?

— Не зная. Затова питам.

Май че се засегнахме.

Нищо, миличък, свиквай.

Всъщност решението да тръгна с кортеж, повтаряйки с точност маниера на покойния си съпруг, взех току-що, забелязвайки притеснението на охранителя.

— Не разбирам въпроса ви. Или вие смятате, че ще ръководя компанията от тук?

От вилата, където вашият скъп шеф ме залости със средновековното йезуитство на сатрап.

„Защо трябва да стоиш в града? Там има задръствания, мръсотия, смог. Дрехите и без това си ги купуваме от чужбина. Пък и къде ще ги обличаш тези дрехи? Трети път преустройваме дрешника и пак е тесен. А къде другаде ходиш, освен в козметичния салон? Но, доколкото зная, там се разхождате неглиже…

Ами на изложба? Зарежи тая работа. На една кралица не й отива да се блъска в тълпата гладни откачалки, които се представят за ъндърграунд. Кого от творците иска да види ваша светлост? Честна дума, предпочитам да го докарам тук с целия му багаж, защото така ще ни е по-спокойно.

Ами на театър?…“

И тъй нататък…

Но, естествено, тази претенция вече изобщо не можеше да бъде адресирана към началника на охраната. Пък и сега това изобщо не беше претенция. А по-скоро спомен.

Той мълчеше и най-вероятно в него бушуваше буря от неприятелски чувства.

Но не си отиваше.

Май че имаше още нещо.

— Слушам. Кафето ми изстива.

— Извинете. Следователят от прокуратурата се интересува кога можете да му отделите време?

— Защо? Нали вече разговаряхме.

— Имало още някакви формалности.