Читать «Дан за ангели» онлайн - страница 5

Влязохме в бара след час и половина, след като висяхме на огромна опашка.

Вътре беше тъмно, тясно, музиката гърмеше оглушително, масите бяха лепкави, но на никой и през ум не му минаваше да помоли да ги избършат. Пък и нямаше кого да помолиш за тази дребна услуга. Величественият като чистокръвен принц и надменен като индийски махараджа барман се извисяваше над стойката на бара в ореола на ритмичните проблясъци.

Изглеждаше почти като божество. Владението му беше великолепно дори с мръсните петна по масите.

Това беше истински бар.

С коктейли във високи чаши с пъстри сламки. С парчета портокали отгоре и бучки лед вътре. С цветомузика.

Всичко се случи след третия коктейл.

„Ей — каза някой зад гърба ми, — хайде да излезем навън. Да се целуваме.“

Обърнах се, без да разбирам какво точно искат от мен.

Зад гърба ми, извърнал леко царствената си глава, обрамчена с грива тъмна коса, стоеше принцът.

Беше неотразим и абсолютно сериозен.

Вече навън, след първите целувки, разбрах, че принцът се казва Антон.

Всъщност в онзи момент нищо друго не ме интересуваше.

2002

Първият въпрос, който ми зададоха сутринта, ме вкара в задънена улица.

— Смятате ли да ходите в офиса? — На прага на столовата, без да чука, се бе появил началникът на службата за сигурност.

Формално тя беше наша — на мен и на Антон.

Но на практика той се подчиняваше единствено и само на Антон и най-вероятно доскоро ме възприемаше просто като един от одушевените предмети в обкръжението на шефа си. Може би доста скъп и изискващ много старателно охраняване предмет. Или тъкмо обратното — предмет, който отдавна му беше писнал. И затова не беше чак толкова ценен. И нямаше да е кой знае какъв проблем, ако по някаква причина внезапно излезеше от строя. При всички случаи този предмет имаше замяна и тя се намираше в постоянна бойна готовност. Ако не друг, то началникът на личната му охрана знаеше това със сигурност. Впрочем, аз също го знаех.

Но сега ситуацията радикално се промени.

Любимият му шеф — от свои източници знаех, че главният охранител беше искрено привързан към Антон — в известен смисъл също се бе превърнал в предмет. И беше изчезнал от повърхността на земята.

А пък охранителят беше останал.

И както да въртеше и да го сучеше — а те вероятно бяха въртели и сукали и така, и иначе — сега трябваше да работи за мен. За бившия предмет.

Всъщност той имаше избор.

Но не подаде молба за напускане.

За сметка на това аз му зададох неочакван въпрос.

Наложи ми се да изоставя кафето, на чиято първа чаша се наслаждавах в тишина и спокойствие. Едно отдавна забравено чувство.

— Не ви ли предадоха нареждането ми?

Въпросът прозвуча неочаквано. Дори и за мен.

Оказа се, че мога да повтарям абсолютно точно интонациите на Антон, които всъщност не можех да понасям. Извинете за глупавия каламбур. Не можех да ги понасям, но преди.

И изобщо не ми се бе сторило, че ги повтарям, защото началникът на службата за сигурност също ги чу. И нещастникът дори потръпна.