Читать «Пиратът Шарки» онлайн - страница 95

— Слушай, човече — изрече той с бърз шепот, — кажи ми честно, за бога — не се ли наричат улиците, които излизат от Хай стрийт — Фокс стрийт, Керълайн стрийт и Джордж стрийт?

— Да, така е — отвърна морякът, отдръпвайки се от диво горящите очи.

И в този миг паметта на Джон се възвърна и той видя ясно и отчетливо живота си такъв, какъвто бе и какъвто трябваше да бъде, с най-малки подробности, като да бе написан с огнени букви. Твърде поразен, за да извика, твърде поразен, за да заплаче, той забърза към дома си — безумно и безцелно, колкото го държаха старите му нозе — като че ли, горкият, имаше някаква възможност да навакса отминалите петдесет години. Зашеметен и развълнуван, той продължи да бърза, докато пред очите му притъмня и като протегна ръце и извика силно: „О, Мери, Мери! О, мой изгубен, пропилян живот!“ — падна безчувствен на паважа.

Бурята от чувства, развихрила се у него, и преживяният умствен шок биха хвърлили мнозина в силна треска, но Джон притежаваше изключително силна воля и здрав разум, за да прахосва силата си тъкмо сега, когато най-много се нуждаеше от нея. След няколко дни той продаде част от имота си, замина за Ню Йорк и взе първия пощенски кораб за Англия. Ден и нощ, нощ и ден той се разхождаше по юта, докато накрая дори калените моряци започнаха да се взират с учудване в стария човек и недоумяваха как може да се издържа с толкова малко сън. Само благодарение на това непрекъснато движение той не позволи на отчаянието да го доведе до лудост, защото умората накрая го доведе до апатия. Той не смееше да си зададе въпроса, каква бе целта на това налудничаво пътуване. Какво очакваше? Дали Мери бе още жива? Тя би трябвало вече да е много стара жена. Да би могъл поне да я види и да смеси сълзите си с нейните, щеше да бъде безкрайно доволен. Нека тя разбере, че това не е било негова грешка и че те и двамата са станали жертва на една и съща жестока съдба. Къщичката бе нейна собственост и тя му бе казала, че ще го чака там, докато получи писмо от него. Горкото момиче, тя дори не би могла да предполага, че ще чака толкова дълго.

Най-после съзряха и отминаха светлините на ирландския бряг, Лендс Енд лежеше като синкава мъгла над водата; огромният параход си проправяше път покрай стръмния корнуелски бряг, докато накрая хвърли котва в залива Плимут. Джон се отправи бързо към гарата и след няколко минути се намери отново в родния си град, който бе напуснал преди половин век като беден работник.

Но същият град ли бе това? Ако името му не стоеше написано на гарата и по хотелите, Джон трудно би повярвал, че е в Бриспорт. Широките, добре павирани улици с трамвайни линии към центъра се различаваха много от тесните криволичещи улички, които той помнеше. Мястото, където бе построена гарата, сега бе в самия център на града, но по негово време щеше да бъде далеч извън него. Накъдето и да погледнеше човек, виждаше низ от луксозни вили, които образуваха улици с имена съвършено нови за изгнаника. Огромните складове и дългите редици от магазини със светещи витрини свидетелствуваха за изключителното нарастване както на богатството, така и на размерите на Бриспорт. Едва когато излезе на старата Хай стрийт, Джон започна да се чувства като у дома си. Тя бе много променена, но все още можеше да се познае, а някои от сградите бяха същите. Ето там стоеше корковата фабрика на Феърбеърн. Сега на нейно място се издигаше голям хотел. А ето и старата сива сграда на кметството. Пътешественикът зави зад нея и с бързи стъпки и премаляло сърце се отправи към уличката с къщичките, която така добре познаваше.