Читать «Пиратът Шарки» онлайн - страница 94

Започна френско-германската война и докато двете воюващи страни взаимно се разрушаваха, техните миролюбиви съседки тихо ги изместваха от пазарите и търговията им. Много английски пристанища бяха облагодетелствувани от това състояние на нещата, но най-много от всички — Бриспорт. Той отдавна бе престанал да бъде рибарско селище, а се бе превърнал в голям цветущ град с огромен вълнолом на мястото на кея, където бе стояла Мери, и крайбрежен булевард с нови къщи и големи хотели, където идваха големците от западната част на страната, когато се нуждаеха от промяна на обстановката. Всичко това бе превърнало Бриспорт в център на оживена търговия, а корабите му си проправяха път към всички пристанища на света. И неслучайно, особено в такава оживена година, каквато бе 1870, няколко бриспортски кораба стояха на рейд или швартовани на кейовете на Квебек.

Един ден Джон Харди, който, откакто се бе оттеглил от работа, се чудеше какво да прави с времето си, се разхождаше по морския бряг. Той слушаше тракането на парните лебедки и наблюдаваше как спускат и стоварват на кея огромни бъчви и сандъци. Бе проследил влизането в пристанището на голям океански параход, дочака благополучното му приставане и тъкмо си тръгваше, когато до слуха му стигнаха няколко думи откъм борда на очуканото корабче, застанало наблизо. Това бе само някаква обикновена заповед, но тя прозвуча за стария човек едновременно непознато и близко. Той застана до корабчето и се заслуша в разговора на работещите моряци, които говореха със същия силен, звучен акцент. Защо звукът го изпълваше с трепет? Той приседна на едно навито въже и притисна с ръце слепоочията си, поглъщайки отдавна забравеното наречие и мъчейки се да съедини в едно хилядите смътни спомени, които бушуваха в мозъка му. След това стана, отиде до носа на кораба и прочете името му „Слънчева светлина“, Бриспорт. Бриспорт! Защо тази дума и говорът на моряците му бяха така познати? Потиснат, той се отправи към дома и цяла нощ лежа неспокоен и буден, преследвайки нещо мъгливо, което ту го достигаше, ту му се изплъзваше.

Рано на другата сутрин той се разхождаше напред-назад по кея, заслушан в разговора на английските моряци. Всяка дума, изречена от тях, като че ли възраждаше паметта му и носеше просветление. От време на време моряците прекъсваха работата си и виждайки белокосият непознат, който мълчаливо и внимателно ги слушаше, присмиваха се и пускаха по някоя невинна шега по негов адрес. Но дори тези шеги звучаха познато за изгнаника — това бяха същите шеги, които той бе чувал в своята младост, защото в Англия никой никога не измисляше нова шега. Така той седя цял ден, като се потапяше в говора на югозападната част на Англия и очакваше да го озари прозрение.

Когато матросите прекъснаха работата си за обяд, един от тях — дали от любезност или добродушие — приближи до стария човек и поздрави. Джон го помоли да седне на една греда до него и започна да му задава безброй въпроси за родината и града му. Морякът отговаряше охотно, защото от всичко на света морякът най-много обича да говори за родното си място, приятно му е да покаже, че той не е обикновен скитник, а има дом, който ще го приеме по всяко време, щом реши да започне спокоен живот. Ето защо морякът се разприказва за сградата на кметството и Мартело Тауър, за крайбрежния булевард, за Пий стрийт, и за Хай стрийт, докато неочаквано събеседникът му протегна дългата си нетърпелива ръка и го хвана за китката.