Читать «Вълнуващи нощи» онлайн - страница 175

— Но тогава тя нямаше да ме е научила на нищо, нали. Тогава нищо нямаше да напомня, че тя е била тук, нищичко. — Той направи нов ход в играта.

Томас въздъхна.

— Понякога животът мирише на цветя, понякога на варено зеле.

— Никой няма право да се оплаква, докато има трийсет и два зъба и разума, даден му от бога — заяви Джилбърт.

Хенри се ухили с беззъбата си уста.

— Мисля, че петимата ще съберем горе-долу толкова.

Петимата старци се разсмяха и Бенет се задави, Робърт го потупа по гърба, за да си поеме въздух. Точно в този миг площадът се оживи. Все повече хора се обръщаха към пътя и викаха нещо. Той не виждаше какво става, но случилото се през последните месеци го бе направило недоверчив. Затова веднага скочи и се озърна към моста, накъдето сочеха хората.

Видя жена в черно-червен костюм за езда, възседнала малка бяла кобила. Русата й коса се развяваше свободно, тя се усмихваше, кехлибарените очи се оглеждаха радостно. Когато откри Робърт, лицето й засия от щастие.

Кларис. Това беше Кларис. Робърт се надигна на пръсти, усети слънцето в лицето си, ушите му зазвъняха. Не можеше да повярва на очите си. Мислеше, че тя отдавна е прекосила Ламанаша. Стараеше се да не мисли за френските войски. Принц Рейнджър беше способен мъж, а дори да му се случеше нещо, Кларис знаеше как да оцелява. Беше сигурен, че двамата ще стигнат благополучно до Бомонтен.

Но тя не беше нито в Испания, нито в Бомонтен.

Чу как петимата старци зад него заговориха в един глас.

— Сдава на бога! Сдава на нашия господар!

Тя беше тук, във Фрея Крегс, с разкошното, така желано тяло, със загорялата от слънцето кожа, и се радваше на сърдечното посрещане.

Робърт Макензи, извършил всички геройства, които трябва да извърши един истински войник — да развива стратегии за нападения, да спасява другари от силно охранявани затвори, да вдигне във въздуха френски муниционен лагер, — този човек не знаеше какво да каже или да направи, докато горещо обичаната жена препускаше през площада право към него. Погледът й беше устремен към него като към пътеводна звезда.

Когато стигна пред кръчмата, Кларис спря коня си и направи лек поклон.

— Сър, аз съм търговка и продавам стоки.

— Продавате стоки? — повтори глухо Робърт. Не можеше да разбере защо тя казва тези думи.

Кларис се ухили дръзко.

Мозъкът му най-сетне се раздвижи. Изпъна рамене и отговори по военному:

— Боя се, че трябва да поискате разрешение от господаря на Фрея Крегс, преди да започнете да продавате стоките си.

— О, божичко! — Кларис вдигна ръка към лицето си. — Чух, че бил много страшен. Смятате ли, че ще ми даде разрешение?

— Зависи какво продавате.

— Щастие. Продавам щастие.

— В такъв случай… — Той разпери ръце и Кларис скочи от седлото право в прегръдката му. — В такъв случай купувам.

ЕПИЛОГ

Накрая любовта те хваща в капана.

Старците от Фрея Крегс

Робърт най-сетне се бе завърнал от Единбург.