Читать «Вълнуващи нощи» онлайн - страница 176

Кларис се настани по-удобно в креслото си. Бе вдигнала крака на ниско столче и се усмихваше със затворени очи, докато се вслушваше в стъпките на мъжа си. През двете години на брака им беше опознала походката, аромата, докосванията му. Наслаждаваше се на всичко от него, дори на страстните му приумици, защото ги владееше до съвършенство и ги пазеше само за нея.

Робърт я целуна нежно и помилва закръгления й корем.

— Хм… — Кларис отвори очи, сложи ръка върху неговата и огледа лицето му. Остро изсечените скули, копринената черна коса, прекрасните сини очи.

Робърт не бе свалил пътническото облекло. Ботушите му бяха целите в прах, носеше чантите от седлото на рамо.

— Значи си будна? — попита тихо той.

— Седях тук и чаках бебето да спре да рита. Добро момче с той. Здраво и силно.

Робърт се усмихна сияещо.

— Напълно е възможно да е дъщеря. Все пак и майката, и явете лели не са особено кротки и мирни.

Кларис се надигна.

— Това не важи за мен. Аз съм напълно опитомена. Скоро ще заблея като овчица.

— Само много глупав мъж би отговорил на такова предизвикателство. — Преди тя да е успяла да контрира, че всички мъже са глупави, той пусна чантите на пода и я измъкна от креслото.

Настани се на мястото й и я взе в скута си. Това беше любимата му поза, макар че в последно време усещаше ясно допълнителната тежест на детето.

— Как е Милисънт? — попита Кларис.

— Много е добре. Красавицата на Единбург е и водачка на суфражетките. Изпраща ти най-сърдечни поздрави и това… — Той я целуна нежно по бузата.

— Много е мила. — Кларис го прегърна и се облегна на него. — А Прюдънс?

— Скарала се с младия Айдън.

— За какво?

— Не можах да разбера. Постарах се да изчезна колкото може по-бързо.

Кларис въздъхна. Мъжете никога не обръщаха внимание на важните неща.

— Сигурно точно затова са се скарали — заяви тя сърдито.

Робърт я погледна смутено. После извади от чантата си писмо с кралския печат на Бомонтен.

— Ето и новини от баба ти.

О, баба й! Преди две години Кларис стоеше на дока в Лондон и се взираше в кораба, който трябваше да я откара на континента. Мислеше за баба си. За Ейми, която търсеше своето място в света, и за Сорша, което бе изчезнала безследно. Обърна се и видя до себе си принц Рейнджър, който я наблюдаваше внимателно.

— Трябва да кажа — заяви той, — че не съм много очарован от перспективата да се оженя за жена, което обича друг.

Кларис трепна като ударена.

— Лошо ли се държах? — Дотогава беше убедена, че скрива умело мъката и болката си.

— Бяхте почти трагично смела. — Когато Кларис понечи да възрази, принцът вдигна ръка. — Може би е по-добре да кажа трагично весела. Държахте се точно като принцеса, разочарована от любовта.

— Благодаря. — Докато пътуваха, тя се научи да харесва Рейнджър. На него можеше да се разчита. Беше умен, разсъдлив и не се боеше да пуска в ход юмруците си, когато беше нужно. Колко пъти си беше казвала, че бракът с него няма да е толкова ужасен, колкото се опасяваше.

Но тогава си спомняше за Робърт и сълзите й рухваха неудържимо. Плачеше, докато заспи.

— Знаете ли, че трябва да намеря и двете ви сестри? — Рейнджър говореше с усмивка. — Баба ви, тази страшна жена, е твърде упорита, за да умре. Готов съм да повярвам, че ще живее вечно. И няма да ми даде първата внучка, която съм й довел, докато не намеря останалите две. Това означава, че вие, Кларис, ще си седите в палата, докато аз търся по света Сорша и Ейми.