Читать «Двойната звезда» онлайн - страница 8

— Прощавай! Аз така внезапно те нападнах… Но като все не ме свързваха с теб! Пък живеех и с вярата, че няма при кого другиго да се върнеш освен при мене. Ще чакам в хотела. Вземи това!

Несръчно, защото отново придържаше блузката си, тя извади нещо от чантичката, положи го до апаратчето. Той веднага позна касетката с филма от последната ваканция преди полета, която прекараха със Зина в една палатка край морето.

— Не, момиче — отново не я назова той по име. Не смогна и да не бъде жесток. — Слез на Земята! Аз също не съм вече сред звездите. И забрави тази история! Ти не си копие, нечовешко е да се живее като копие.

— Пиле, защо настояваш да се повтори трагедията, без да си направил опит… Та аз не съм ти чужда, Нилс!

— Днешното човечество също има нужда от нещастна любов. Пък твоята бързо ще мине, млада си.

Зина пристъпи плахо към него. В очите и около устните й трепкаше същата стопяващо чаровна мъка, с която бе го молила преди петдесет години да й прости, че го изоставя.

— Нилс, тя… тя поне за кратко време е била щастлива с теб, а аз? Нека поне веднъж да те целуна, за добре дошъл!

Той отново направи крачка назад, защото нямаше да устои, ако тя го докоснеше. Зина избърса сълзите си с юмруче, бързо, по детски. Въздъхна, усмихна се, както му се стори, с потайно облекчение, но обеща с мило театрална твърдост:

— Ще те чакам, Нилс! Както и досега.

Той понечи да я застигне, за да й върне касетката — боеше се от филма, но реши веднага да го унищожи, та да не може да го гледа и тя. Откри, че блузката е същата, която Зина обличаше тогава, надвечер, край морето, че и панталонът май е същият. А и онова движение под блузката и под панталона, което бавно я отдалечаваше от него, го зовеше с незабравената магия на тялото й в спомена му. После в него остана само споменът — предишният, слял се с копието си, защото тя най-после изчезна зад дърветата. Остана и любовта му към това момиче, замаяна като след десетгодишен анабиотичен сън…

Лида Мей лежеше в койката му под дъба и той едва не извика: „Как смееш!“ — усетил посегателството й върху свободата му — тая илюзорна, разбира се, свобода извън стените на звездолета. Но тя обърна към него присвити от напрежението очи и той се усмихна снизходително. Милата, отново бе подхванала половинвековната си битка против Зина; не прекратяваше тази битка дори и когато се пържеха по планетите в звездната система на Барнарл. Там обаче я водеше с присъщото си коварно спокойствие, затова сега му се стори смешна. И досадно му стана, че отново ще трябва да й обяснява нещо, което не подлежеше на обяснение. И обидно, загдето тази храбра жена изглеждаше жалка и смешна. Чак сега прогледна и за облеклото й — същото, което носеше на кораба. Не бе се нахвърлила като колежките си върху съвременната мода с чудодейните й козметични средства. Другите жени се отправиха на Земята, млади и красиви, сякаш отиваха да устройват модно ревю на своите потомци. Лида Мей остана да споделя лудите му разходки из тукашния парк. Също ли се боеше от геройството си? Но нали тъкмо това целяха психолозите и козметиците — да не прилича геройството им на музейно, да се превърнат в днешни хора.