Читать «Двойната звезда» онлайн - страница 10

— Ти трябва да се върнеш, Нилс, трябва най-после да се върнеш — прекъсна го тя с редките си и винаги крайно сдържани изблици на страст. — Тогава може би и аз ще се върна.

— Аз ли ти преча? Двойната звезда, а? Защо ти не се върнеш по-напред?

Очакваше да му отвърне, че се бои той да не направи нещо лошо, като го остави сам, макар Лида трудно да изричаше такива признания. Тя коленичи срещу него, както се коленичи пред огън в полето.

— Не знам дали си бил щастлив с мен в Космоса, но на Земята няма да бъдеш! Иди, Нилс, опитай! Виж колко е красива и млада, сигурно е на годините, когато заминахме, нали? Добре го е измислила Зина.

— Ти си невероятна!

— Страх ли те е? От младостта й ли те е страх — върна му тя същата доза ирония. — Не бой се, още си мъж, и то добър мъж!

— Аз не те ли бих веднъж? Май че преди да влезем в орбитата на…

Тя прихна весело:

— Май че и аз не ти останах длъжна тогава. Хубав бой стана, помниш ли?

Боят наистина се развихри живописно яростен като на старите филми. И никой не ги разтърваваше, защото по-живо развлечение не бяха имали от излитането си. После го и отпразнуваха, целият екипаж отпразнува първия бой на първия звездолет. Но друг не посмя да го повтори не само заради дисциплината — жените на звездолета бяха не по-малко яки и свирепи от мъжете, нали бяха преминали през същата подготовка. Коленичила пред него, Лида имаше плещи на борец от най-леката категория, разбира се, а в котешката леност на движенията й се таеше и котешка пъргавина на рефлексите.

Разнежена от спомена, тя положи ръце на коленете му, натисна ги.

— Нилс, ако ти се ще сега да ме удариш, ще изтърпя един бой, защото, все едно, няма на кого другиго да си го изкараме.

— Но какво искаш от мене? Стига си ми досаждала!

— Да се върнеш при Зина. Ти нищо не си забравил от нея, знам. Тя може би ще те върне към живота. Мен никой не ме е програмирвал да те обичам.

— О, аз мислех, че го правиш от великодушие! Чак се шашнах от великодушието ти, а то какво?

— А то какво? — повтори тя иронично. — Та ние с теб не знаем дори дали се обичаме! Забрави ли как се събрахме? Първият астропилот — изведнъж без партньорка! Срам и позор! Любимата му Зина се отказва от полета, две се разболяват, аз — пета дубльорка на планетолозите, без никаква надеждица да попадна в екипажа. Погледна ме, вдигна рамене: като няма друга, няма да отлагаме полета я, заради такава дреболия…

Той се размърда неловко, искаше да се изправи, защото ръбът на койката бе се впил в тила му, но Лида продължаваше да натиска коленете му. Рече гузно:

— Така ли беше?

— Не беше ли така?

— Не помня. Петдесет години са все пак!

— Но за нея помниш всичко, Нилс. Не се измъчвай наистина, не се погубвай с мен!

— Омръзнал ли съм ти?

— Дори и това не знаем! А-ха, да си омръзнем и: хайде по реда на номерата в анабиотичната камера!

— Май доста се карахме, а?

— Е, не! Повече по служебни работи.

— Но ни беше приятно да се любим, или на теб не?

— Беше. Като няма друг — отвърна тя с жестокото си спокойствие.

— Опита ли вече с някого от нашите правнуци?