Читать «Двойната звезда» онлайн - страница 6

Нилс бе скрил лице в шепите си, така че брадата му като пяна бе бликнала над тях, и не усещаше пороя от болка и страх, с който го обливаха живите очи на Зина от пейката.

— Нилс, не знам дали си ми простил — продължи миниатюрното апаратче след кратката пауза. — Но не с надеждата за прошка ти изпращам отново себе си, по този начин. Не за изкупление престъпвам лекарската си клетва. Ето простата сметка на едно измъчено женско сърце: в програмния вариант ти ще летиш около петдесет години, но понеже ще прекарате две трети в анабиотичен сън, ще си запазил младостта и здравето си. На Земята обаче ще са изминали столетия заради тая чудовищна зависимост на времето от пространството и скоростта ви. Кого ще завариш на Земята, Нилс, запитах се аз в своята неизлечима мъка. Кое ще стопли душата ти в този вече съвсем чужд за тебе свят? И няма ли една жена природно право да облече роклята, с която е изпратила любимия си, та да го посрещне в познатия му скут, съхранил за него цялата си топлина? Прости ми, Нилс, ако отново съм сбъркала! Сега вече моля за прошка. Направих го единствено от желанието си да бъдеш щастлив, когато се завърнеш. А ако наистина съм сбъркала, то не бъди прекалено жесток към моето копие, защото то ще е пренесло през вековете не само образа ми, но и моята неизкупена вина. Обичам те, Нилс. Дано това допринесе мъничко за едно ново твое щастие на Земята.

Апаратчето млъкна, без естественото „сбогом“ или „довиждане“. Навярно защото Зина продължаваше да седи на пейката.

Нилс Вергов опъна силно кичурите на брадата си, заплели се между пръстите му, опъва ги, докато болката разбуди най-после тялото му. Осемте години, прекарани в свирепия свят на Звездата на Барнард, не бяха го хвърляли в по-голяма безизходица. Изправи се бавно, бавно се обърна. Момичето каза в собствената си безизходица:

— То е за теб, можеш да го вземеш.

— Вие… всъщност помните ли я?

— О, не, не е възможно! Но това, което казва, е вярно. Била е много нещастна. Цял живот! А заради теб все го е удължавала. Не се е и омъжвала. Родила е само едно момиче чрез изкуствено зачатие. Това е прабаба ми. Тя ме и отгледа според завещанието й заедно с майка ми, която… Но аз всичко знам, всичко помня, защото… защото аз съм тя… Помня дори как сме се целували там, край морето. Ето, аз нося филма, който сме си направили тогава, и всичките твои филми и снимки. С тях съм отраснала, Нилс, разбираш ли! На тях аз виждах теб и себе си, не друга жена, себе си!

Той грубо спря ръката й, посегнала към старинната Зинина чантичка, сепна се в грубостта си, сепна го крехката китка, огънала се в юмрука му. Нещо помътн измъчения му мозък, онова, което непрекъснато го помътваше, откакто бе се завърнал. Той се втрещи в откритата и шийка, после сграбчи реверите на блузката й, разтвори ги, оглуша от стържещата експлозия на съдрания плат. В края на ключицата върху прозрачната белота на кожата лежеше кадифеният бисер на мъничка бенка. Като око на катеричка, като капчица от мрака на Космоса. Да, клонинговата присадка не мамеше никога. Не бе забравила и бенчицата.