Читать «Дворът на хилядата слънца» онлайн - страница 20

— Бива го. Малко е метално на вкус…

— Това е от радиатора — сопна се Императорът. — Дестилирам го в автомобилен радиатор. За аромат.

— Аха — отвърна Стен все така безизразно. — Интересно… Ако нямате нищо против да пробвам още едно…

Напълни още веднъж двете чаши догоре. Вдигна своята в мълчалив тост и Императорът изгледа удивен как Стен я изпи наведнъж като вода.

— Аре стига бе — каза излязъл от търпение Императорът. — Това е най-мощният чист алкохол, който си опитвал в живота си, и го знаеш много добре. Не ме гъбаркай.

Стен невинно поклати глава.

— Доста силничко е, вярно. Но — без да се обиждаш — пробвал съм нещо по-силно.

— Например? — кипна Императорът.

— Стрегг — каза Стен.

— К’ъв е тоя скапан стрегг бе?

— Извънземно питие — отвърна Стен. — Хората го наричат „бхорското“. Не знам дали ги помните, но…

— О, да — рече Императорът. — Ония типове от Вълчия свят. Аз не им ли я дадох системата на тях, или нещо такова?

— Нещо такова.

— И к’ва е тая пикня стрегг? Може ли да е по-добра от моята чиста лунна росица… имаш ли от него?

Стен кимна.

— В квартирата ми. Ако ви интересува, ще пратя да донесат.

— Интересува ме.

Императорът вдигна чашата си за тост.

— В майчината си — изфъфли той с леко заплетен език, — в майчината ми… Я кажи пак, к’ъв беше бхорският тост?

— К-кълна се в майчината си брада — каза Стен, също с леко заплетен език.

— Точно. В майчината си брада. — Гаврътна чашата, зяпна и се хвана за бюрото: империята му се въртеше около него. — Лунна роса. Скапано — заяви Императорът. — Стрегг е върхът. С’а к’ъв беше другия тошш… тоешт… тост. В бащиния ми…

— Замръзнал задник — каза Стен.

— М-моля? Няма що да… о, това е тошшта… т-т… тостът. Бащиният ми замръзнал задник! Штрахотно! — Вдигна празната чаша да пие. Зяпна я като бухал, щом осъзна, че е празна, и се стегна в пълното си Императорско величество. — Нещо се омаях.

— Стреггът ти го прави т’ва. Прави тъй, че да… скапано. Колко е часът? Трябва да застъпвам на дежурство.

— А, не. Както си сега — не. Не и на служба на мое величество. Пияници не понасям. Не понасям хора, дето не си знаят мярката. Не им вярвам. Неблагонадеждни са.

Стен го изгледа втренчено през мъглата на стрегга.

— З-значи ли това, че съм уволнен?

— Не, не. Никога не уволнявам пияни. Трябва да уволня първо мен си. Първо изтрезняваме. После те уволнявам.

Императорът се надигна. Олюля се. После изведнъж се укрепи.

— Яхнията „Анджело“ — изкусително възкликна той. — Само това ще ти спаси кариерката.

— К’во по дяволите е „яхния «Анджело»“?

— Не ти трябва да знаеш. Ако знаеш, няма да ядеш. Лекува рак… о, т’ва вече го излекувахме, нали… Все едно… Номерът е яхния „Анджело“. Само това ще ни размрази задниците.

И залитна към изхода. Стен го последва с красива строева стъпка на зигзаг.

Щом Стен помириса миризмите в частната кухня на Вечния император, стомахът му изръмжа от глад. Както беше пиян, загледа с възхищение как не по-малко пияният Император върши големи и по-малки чудеса. По-малките чудеса се изразяваха в странните подправки и треви. Голямото чудо беше, че Императорът, натряскан със стрегг, можеше да борави с древния френски нож, да кълца като машина зеленчуци и месо на ситни късчета, да мери пропорциите и… да поддържа смислен и ясен донякъде разговор.