Читать «Дворът на хилядата слънца» онлайн - страница 112

— Опипвах, полковник.

— За какво?

— Ако беше проявил поне ей тоничко разбиране — едно трепване за онова, което е важно — може би щяхме да можем да го привлечем на наша страна.

— А вместо това вие си отворихте устата и не получихте нищо.

— Полковник! Забравяте се.

— Извинете, сър.

— В крайна сметка установих, че капитан Стен е неизползваем. Към грависледа му е прикрепен следач. Пуснете след него екип дезертьори. Проследете машината му, докато не установим местоположението на тайния щаб, който използва за разследването си. След това го убийте. Това е всичко!

Фоли автоматично отдаде чест, обърна се кръгом и излезе, без изобщо да се замисли защо реагира толкова инстинктивно на командния тон на един човек, носил униформа преди почти сто години.

Глава 35

Видеоекранът в притъмнялата стая светеше. Компютърът в единия ъгъл държеше целта си: фразата ЗААРА ВАРИД. Останалата част от екрана беше запълнена с непрекъснати редове променяща се информация. В момента компютърът приемаше, че фразата означава някакъв вид търговски продукт. Претърсваше Имперския патентен отдел за всичко регистрирано от неговото основаване.

Лиз Колинс се взираше в екрана и търсеше каквато и да било връзка или съвсем смътно упоменаване. След като поредният ред се изпишеше, очите й го проследяваха и после тя автоматично кликваше за следващия. В момента преглеждаше каталог на домакински роботи, всички излезли от мода преди сто години.

Трябваше й голямо усилие, за да задържи ума си върху задачата. „Стегни се — помисли си тя. — Ако смяташ, че това е скучно, сети се какво следва.“ После изстена, защото се занизаха звездичките за край и дойде още по-лоша категория: Отбрана.

Въздухът зад нея се раздвижи и тя чу как вратата се отвори и тихите стъпки по пода. Обърна се и видя застаналия зад нея Алекс, с две халби пенлива бира в ръцете.

— Е, к’во ще кажеш за по чашка, моме? Няма да ти преча, нали?

— О, боже, да — отвърна Лиз. Имаше предвид пиенето. Забеляза посърналото лице на Алекс и се поправи. — Искам да кажа, не. Тоест… добре де, ще пийна.

Включи компютъра на автомат, с настроена аларма, и стана да вземе чаша от ръката на Алекс. Отпи една глътка и се сепна.

— Ама това не е само бира! — Ухили се и забеляза малката чашка, поставена на дъното на халбата.

— Малко загряващо — обясни Алекс. — Бира с хубав малък скоч, да смаже мехурчетата.

Лиз отпи дълга глътка.

— Мммм, нямам нищо против.

Отиде до покрития с кожа диван, кръстоса крака и започна да си придърпва униформената пола над коленете. Спря, щом забеляза изпълнения с копнеж поглед на Алекс, когато блесналото за миг бедро започна да се скрива. „Какво пък.“ Потупа мястото до себе си. Като събудил се изведнъж, Алекс поклати глава, направи няколкото крачки, за да стигне до дивана, и приседна колебливо до нея. Загледа се старателно в отсрещната стена от страх да не срещне очите й.

— Е — най-сетне отрони той, — мислиш ли, че ще я намерим тази ЗААРА или к’вото е там?

Лиз запази абсолютно мълчание. Само отпи още веднъж от чашата си.

— Щото като те гледам, хубаво работиш, прощавай, работиш здраво, ама толкоз много…