Читать «Дългият изгрев на Ена» онлайн - страница 38

— Три месеца! Ако разрушаването на кората продължи със същата скорост, няма да издържим толкова време!

— В такъв случай ще преселим временно хората със спътници на карантинната станция. Ще издържим. Трябва да издържим. — В залата отново надвисна тягостно мълчание. Всеки от присъствуващите си представи какво става сега на мястото, където доскоро зеленееше гората…

Сякаш за да се подчертае цялата сериозност на положението, до залата достигна шум от далечно срутване и светлината примигна.

— Подземната електроцентрала май вече не съществува.

— Най-важното сега са хората — напомни Петров. — Ще спасяваме хората. Смятайте евакуацията за временно отстъпление. Днес още не знаем какво представлява нашият враг. Но ще разберем, не се съмнявайте. Човечеството е упорито. Рано или късно ще се върнем и ще възстановим нашата обезобразена планета.

— Да смятаме, че събранието е приключило — злобно се обади някой от залата и Ана разбра, че хората не са се примирили, не са простили на ръководството на колонията това принудително отстъпление. Всяка минута можеха да се очакват някакви изненади, провали, а може би и нови жертви…

Решиха първо да изведат от града хората и целия сухопътен и въздушен транспорт. За временен лагер избраха място на брега на морето, далеч от поразените зони.

Едновременно с извозването на хората започна и прехвърлянето на първите групи на спътниците. Колонията разполагаше само с два реактивни катера, годни да излязат на планетарни орбити. Поради това операцията по прехвърлянето щеше да се проточи много месеци.

Най-напред евакуираха малките деца с двама възпитатели. Ана въздъхна с известно облекчение. Сега искаше колкото може по-скоро да изпрати на безопасно място и юношите. На два пъти карантинните патрули залавяха самодейни младежки групи, тръгнали да се борят с „черните дупки“.

Ана не беше мигнала вече трето денонощие, поддържаше се само със стимулатори и чувствуваше, че силите я напускат. След като изпратиха четвъртата група, за пръв път й останаха няколко свободни минути. Време за сън все едно нямаше и тя реши да се изкъпе, още повече, че лагерът беше разположен на самия бряг.

Не намери веднага удобно място, за да се спусне към водата. Тук искаха да направят хубав плаж, с пясък и дребни камъчета, но все не им стигаше време, все не успяваха да се захванат с тази идея. „Вече няма да го направим. Няма да направим нищо от онова, което бяхме запланували за близките няколко години.“

Ана седна на един камък, прегърна коленете си и се загледа в морската шир, като с всяка своя клетчица поемаше диханието на това чуждо море, станало й близко сега. Прощаваше се завинаги с него.

„Каквото и да говори Петров, надали ще се върнем повече тук — прошепна тя. — Планетата е осакатена. Сигурно ще потърсят друго подходящо място. Но аз няма да отида“ — изведнъж съвсем ясно осъзна тя. Този обрат на съдбата, промените, които неочаквано бяха нахлули в нейния тих; спокоен живот, не можеха да свършат така просто. Припомни си редове от една стара книга: „На младини или на старини, рано или късно — ще настъпи миг, когато ще ни повика несбъднатото“ — нейното време беше дошло.