Читать «Дългият изгрев на Ена» онлайн - страница 32

На една такава щастлива планета, която бе позволила на хората да построят тук своя нов дом, в тиха, рядка горичка до разпален, огън седеше земна жена.

Бе останала за малко сама, защото приятелите й, увлечени в игра, хукнаха към вътрешността на гората по пътечката, огряна от зелената луна.

Спомените дълго чакаха тази минута. И нахлуха иззад дърветата като безшумна тълпа, приближиха се съвсем близо до нея…

В живота й се появи един човек, който някога обеща да й подари цял един свят. Добър и нежен свят под синьо небе, който няма да познава страха. И той удържа на думата си.

Защо й беше толкова тъжно тогава? Впрочем… Тя много добре знаеше отговора…

Ана мислеше за това, загледана в пламъците на огъня, които с веселите си езичета облизваха боровите цепеници и пръскаха хиляди искри в мрака. Тя си спомни за един друг огън. В Синята гора. Тогава смъртта беше съвсем близо, оттатък светлия кръг на огъня, достатъчно бе само да протегне ръка. Но вместо чудовищата от Синята гора до огъня неочаквано се появи един обикновен весел човек. Малко изподран, малко сърдит и някак необикновен за там, за Синята гора…

За нея той завинаги си остана необикновен. Като далечен, недостъпен мираж. Тя следеше всяка негова крачка. Пазеше кристалите със записи на всичките му изказвания, доклади, речи… Само него го нямаше. Как можеше да го стигне — тя, слабата земна жена. Той се бореше с чудовища, покоряваше чужди светове, издигаше звездни крепости. А тя го обичаше, учеше се от него. И градеше свой собствен свят тук, на Дзета, такъв, какъвто го бе виждала в сънищата на своята младост на жестоката и страшна Хидра.

Щом завърши училището втора степен на Земята, Ана заедно с други колонисти долетя на Дзета — тиха, приветлива планета с кротък и добър характер. С ручейчета, които лъкатушеха между ниски люлякови храсталаци, със сини залези и тюркоазени изгреви.

Засадиха земни борове и брези. Биологичните стимулатори ускориха десетки пъти растежа на дърветата и след две години на Дзета вече шумоляха истински земни гори. Планетата нямаше свой животински свят, но скоро тук се заселиха елени и сърни, зайци и лосове, докарани от Земята. Пред очите й израсна красив бял град, потънал в зеленината на градини и паркове. Градовете постепенно бяха погълнати от горите, раздробиха се на малки селища или отделни вили, обзаведени с всичко необходимо за живота на две-три семейства…

В колониите хората се стремяха да живеят близо един до друг, може би защото сред чуждия свят чувствуваха по-остро необходимостта от взаимна подкрепа.

Ана харесваше градовете в земните колонии. След пещерите на Хидра тя сгряваше в тях цялото си същество. Не че я топлеше чувството за пълна безопасност, от което толкова дълго бе лишена. Най-ценното в този малък бял град беше учудващата солидарност между хората. И скъпата на сърцето й провинциалност, която й позволяваше без особени церемонии да влезе във всеки дом, да знае всичко за своя съсед и по същия начин открито, пред очите на всички и тя самата да живее в сплотен колектив, който преследва една цел — да овладее новия свят. Да го направи удобен и щастлив.