Читать «Дългият изгрев на Ена» онлайн - страница 179

Ротанов, един от тези посветени, отдавна беше разбрал, че същността често се подменя с формата, която не съдържа дори капчица смисъл.

„Ето откъде стартират черните кораби!“ Сега знаеше поне това.

— Ние ще запушим ненаситното ти гърло, чуваш ли! — извика той на безликата тъмна повърхност и думите му потънаха в нея без отговор. Тогава той се наведе, взе един камък, замахна и го хвърли надолу към езерото. Не чу нито плясък, нито взрив. Камъкът просто беззвучно се стопи, пропадна, без да остави следа. Току-що го имаше, а ето че изчезна от този свят…

„Може би ние сме само едни мравки за тях“ — беше казала Елна. И като си спомни нейните думи, изведнъж го обзе гняв към безликото чудовище, което се раждаше пред очите му и което подготвяше в недрата си унищожението на човечеството.

Ротанов имаше още една батерия… Погледна индикатора на заряда. Беше се натрупала енергия, напълно достатъчна за онова, което беше намислил. Сигурно взривът ще бъде много силен и той няма да се измъкне оттук, защото никой не бе в състояние да предвиди какво ще последва след него. Щеше да остане без защитния си костюм, а без него не можеше да премине през залата, но въпреки това знаеше, че не ще позволи да се роди безнаказано още едно смъртоносно кълбо. „Индикаторът показва максимум, трябва да издърпам предпазителя, да счупя капака, после ще съединя контактите, ще изчакам разпределителният блок добре да се нагрее и ще я хвърля…“ Ръцете му вършеха механично необходимото и Ротанов се усмихна при мисълта, че сега ще накара езерото да го забележи… Трябваше така да запрати батерията, че да избухне някъде между двете среди; разбираше, че няма да има сили да я хвърли много надалеч и не ще успее да отскочи — взривната вълна тутакси ще го помете. Но си представи как неговите четири хиляди гигавата ще разкъсат на парчета обвивката на черния балон. Видя тази картина и вече не искаше да мисли за нищо друго.

Ротанов бързо се справи със задачата и без да спира, без да се колебае, замахна и запрати нагорещената батерия високо нагоре и встрани по допирателна към повърхността на балона. Тя се мярна във въздуха, почти докосна повърхността на кълбото и избухна на десетина метра от него. Странен беше този взрив. Нажежената блестяща плазма се пръсна, а сетне неочаквано забави стремителното си движение. Ротанов видя как огнените вихри, който се носеха към него, спират, променят формата си, завъртат се, като протуберанси излитат нагоре и се отклоняват встрани, сякаш нечия огромна невидима ръка закри застаналия на скалата човек. После кълбото сякаш измляска, изхвърли по посока на взрива черна непрозрачна капка и го угаси. След това повърхността на кълбото засия ослепително с цветовете на дъгата, то забави въртенето си, спря, полюшвайки се, и бавно се насочи към човека, сякаш искаше да го разгледа по-отблизо. Но основата му изведнъж се сви, дръпна го надолу към езерото и почти веднага кълбото взе да се изпълва с малинова светлина, като същевременно се слягаше и намаляваше обема си. Всичко се повтаряше в обратен ред, удебеляваше се основата на балона, повърхността на езерото се вълнуваше и се устремяваше към него, сякаш всмукваше изхвърлената миг преди това маса. Най-после балонът окончателно изчезна, изравни се и се сля с езерото. Не остана дори малка следа, която да напомня за неотдавнашното му раждане. И тогава езерото бавно, но все по-стремително започна да настъпва към брега, да повишава нивото си, като по този начин скъсяваше малкото разстояние, което го отделяше от застаналия на корниза човек. Ротанов долови някакъв шум. Отначало чу пронизително свистене, сякаш отгоре му връхлетя силен вятър. Това впечатление се засилваше от страшното налягане върху плещите и главата му, все едно че някой го превиваше надолу с все по-нарастваща сила. Като че ли езерото се бе разгневило от дръзкото поведение на човека и искаше да му отговори… Някъде в тъмните му недра се появиха тънки светещи линии.