Читать «Ще заровя мъртвеца си сам» онлайн - страница 6

— Комисарят ми спомена. Знаеше, че го познавам и искаше да поговоря с него. Мислех да мина да видя утре сутринта.

Инглиш изтръска пепелта от пурата си на земята:

— За какво трябваше да си говорите?

Морили се обърна:

— Брат Ви се е опитал да измъкне пари от някои хора.

Инглиш не отместваше поглед от него:

— Кои хора?

— Двама или трима клиенти, за които е работил миналата година. Те са се оплакали на главния комисар. Съжалявам, че трябва да Ви го кажа, господин Инглиш, но той щеше да загуби разрешителното си до края на седмицата.

— Защото се е опитвал да измъкне пари от бивши клиенти ли? — попита Инглиш с леден глас.

— Трябва да е бил в съвсем безизходно положение. Заплашил е една от клиентките си. Тя не искаше да подаде официална жалба, но, да си кажем право, това си е чиста проба шантаж.

Инглиш рязко стисна челюсти:

— Ще поговорим друг път за това. Не искам да Ви задържам. Ще се видим утре сутринта.

— Разбира се, господин Инглиш.

Докато Инглиш се отправяше към вратата, Морили добави:

— Чух, че Вашето момче е спечелило битката. Поздравления.

Инглиш спря.

— Точно така. Всъщност, бях казал на Винс да заложи от Ваше име. Сто долара, които сега Ви носят триста. Минете покрай Винс утре. Ще Ви плати в дребни банкноти. Става ли?

Морили се изчерви:

— Много любезно от Ваша страна, господин Инглиш. Мислех си да заложа, но…

— Но нямахте време. Знам какво е. Но аз не съм Ви забравил. Обичам да правя услуги на приятелите си. Много се радвам, че сте спечелили.

Той прекоси приемната, излезе в коридора, направи знак с глава на Чък и се качи в асансьора.

От прага Морили и двамата детективи го проследиха с поглед.

— Не изглеждаше много развълнуван — отбеляза единият, влизайки в офиса.

— Ти какво очакваше? — забеляза Морили с леден глас. — Да започне да вие ли?

III

Инглиш беше виждал жената на Рой само веднъж преди около година, и то случайно, на един коктейл.

Той си я спомняше като млада жена на около деветнадесет-двадесет години с кукленско лице и стържещ глас, която имаше ужасния навик да се обръща към всички със „скъпи мой“. По онова време тя беше лудо влюбена в Рой и Инглиш се питаше дали тази любов е все още същата.

— Стигнахме, шефе — внезапно каза Чък. — Бялата къща до лампата.

Той забави и спря до тротоара пред малко бяло бунгало. Един прозорец светеше на първия етаж.

Инглиш слезе, като се сви от напора на студения вятър. Остави пардесюто и шапката си в колата и хвърли пурата си в канала. За момент огледа къщата учуден и раздразнен.

Твърде луксозна резиденция си беше избрал Рой за човек, който е закъсал с парите. „Този Рой няма никакво чувство за отговорност — помисли с горчивина Инглиш. — Като му се прииска нещо, винаги си го доставя, без да мисли и да се безпокои как после ще го плаща.“

Инглиш бутна желязната врата и пое по алеята, заобиколена от рози и нарциси, която водеше до входната врата.

Той натисна бутона и чу приятна мелодия да се разнася в къщата. Инглиш сбърчи вежди — този род звънци му лазеха по нервите. След малко затворената с верига врата се пооткрехна.