Читать «Жената на Йозеф» онлайн - страница 3

— Това още ли си е същото?

— Сигурно — каза другарят. С едно бързо движение тя му подадемолив и приглади един пакет от захар, който стоеше наблизо на перваза на прозореца.

— Напишете ми името на мястото. И пътя.

Приятелят вдигна глава.

— Искате да идете там ли?

Жената разглеждаше снимката, на която Тидеман седеше пред землянката все още усмихнат и здрав. Тогава го погледна успокоена.

— Да — каза тя.

— Всички ние с удоволствие бихме се върнали там още веднъж — каза приятелят замислено, докато бавно изписваше буквите. — Трябва да минете през Метц.

Мина време, преди да приготвят всичко. Хората не разбираха защо тя иска да пътува и се опитваха да я откажат. Но тя не обръщаше внимание на никакви доводи. Седеше и опаковаше решително нещата, необходими за пътуването. Когато хората я разпитваха, тя почти не отговаряше. Само казваше:

— Така трябва.

Пътуването беше тежко. От него Тидеман го заболя глава, а жената нямаше никой до себе си да и помага. Тя не разбираше и езика. Само стоеше и гледаше хората, докато те не разберяха какво има предвид тя.

Следобед на третия ден пристигнаха в селището, където е била разположена ротата на Тидеман. Селото беше бедно и унило, с дълги редици сиви къщи. Нищо не беше останало от руините на снимката. Цялото място беше застроено наново.

Няколко конски коли приближиха до гостилницата. Един преводач дойде при жената и я заговори. Тя го попита дали може да и каже нещо за участъка от фронта, където е бил затрупан Тидеман. Той сви рамене — сега навсякъде пак има поля; от известно време пак се обработват.

— Навсякъде ли? — попита жената.

— О, не! — Преводачът започна да схваща и поясни, че наблизо, на не повече от километър има район с окопи и кратери от гранати, който си седи, както е бил. Да я заведе ли? Тя кимна, отби се само, за да остави багажа в гостилницата, и тръгнаха.

Денят беше хубав и ясен. Лек ветрец духаше над хълмовете и миниатюрни сини пеперудки пърхаха из окопите и телените заграждения. По края на кратерите растяха макове и лайка. Ливадите постепенно изчезнаха, селото се изгуби и след като отминаха билото на един хълм, изведнъж около тях се възцари мълчанието на бойните полета, смущавано само от няколко малки групички мъже, които работеха помежду кратерите. Това бяха събирачите на метал, обясни водачът — търсят желязо, мед и стомана.

— Тук? — попита жената. Водачът кимна.

— Земята е пълна с муниции — каза той. — Затова целият район е даден под наем на една фирма за изкупуване на метали, а труповете, които намират, се събират и ги погребват в различни гробища наблизо. — Той посочи надясно, където се виждаха дълги редици бели кръстове, които блестяха на слънцето.

Жената остана с Тидеман навън до вечерта. Тя мина с него през много окопи и кратери, стоя с него пред много срутени и разрушени землянки. Тя често го поглеждаше, после продължаваше да върви. Но той вървеше с нея безучастен и нищо не съживяваше застиналия израз на лицето му. На следващата сутрин жената пак беше там. Сега знаеше пътя и ден след ден човек можеше да ги види да вървят през глинестото, осеяно с кратери поле — уморения, прегърбен мъж и едрата, мълчалива жена. Вечер се връщаха в гостилницата и си отиваха в стаята. Понякога преводачът ги съпровождаше до бойното поле. Веднъж ги заведе до един участък, който рядко биваше посещаван от туристи. Не се виждаше жива душа, освен няколко групички събирачи на метал.