Читать «Жената на Йозеф» онлайн

Ерих Мария Ремарк

info

Ерих Мария Ремарк

Жената на Йозеф

Беше през 1919-та и бъзът вече беше цъфнал, когато се връщаше подофицер Йозеф Тидеман. Само жена му беше с него. Тя караше сама, даже и кочияш не беше взела.

Целия ден двамата седяха един до друг и мълчаха. Пред тях се люшкаха леко насам-натам лъскавите кафяви гърбове на конете. Минаха бавно по улицата през селото. Вечерното слънце огряваше хората, застанали пред къщите си, и жените припряно хващаха мъжете си под ръка. Но Тидеман не познаваше никого — дори жена си и конете си.

През 1918-та при попадение на снаряд той беше затрупан, докато седеше в окопа с няколко другари. Беше чист късмет, че едно парче от дъсчената облицовка на окопа беше паднало напряко върху него и го беше спасило да не бъде смазан. След няколко часа стигнаха до него и всички смятаха, че вече трябва да се е задушил; но две строшени парчета греда така се бяха вклинили, че останалата помежду им пролука му позволяваше да диша едва-едва. Това му беше спасило живота.

Когато го измъкнаха, Тидеман още беше в съзнание и на пръв поглед невредим. Известно време той поседя на земята на ръба на окопа и се взираше с отнесен поглед в труповете на другарите си. Един санитар го потупа по рамото и се опита да вкара между зъбите му кафе с малко ракия. Тогава той въздъхна дълбоко и се срина.

Когато колата зави по пътя, който водеше към стопанството и затрополи към навеса, Тидеман се надигна. Жена му пребледня и спря да диша. Свинете грухтяха в кочината, а наоколо се носеше аромат на липа. Тидеман завъртя глава насам-натам, като че ли търсеше нещо. После обаче пак се сви и остана безучастен, дори когато седеше на масата, а в стаята влезе майка му. Изяждаше, каквото беше сложено пред него, а после обикаляше из къщата. Навсякъде се ориентираше добре, знаеше точно къде се държи добитъка и къде е спалнята. Но не разпознаваше нищо. Кучето, което в началото възбудено го беше подушило, сега пак лежеше до печката и скимтеше. Не го ближеше по ръцете и не скачаше по него.

През първите няколко седмици Тидеман седеше повече сам на топлото слънце до плевнята. Никому не обръщаше внимание и хората го оставиха да прави каквото си ще. През нощта често страдаше от пристъпи на задушаване. Тогава скачаше, удряше около себе си и крещеше. Веднъж почти се окървави, когато удари прозореца и си нарани китката. Тогава жена му нареди да обковат прозореца на спалнята им с телена мрежа.

Тидеман беше много щастлив, когато си играеше с децата. Правеше им малки хартиени корабчета и свирки от върбови клони. Те го обичаха и когато узряха боровинките, те го взеха с тях в гората. На връщане минаха през един гол участък, за да съкратят пътя. Но още щом закрилата на последните дървета остана зад тях, той стана неспокоен. Възбуден и уплашен той викна нещо на децата и се хвърли на земята. Те го изгледаха учудено. Той придърпа най-малкото до себе си на земята и не се оставяше да го убедят да продължи понататък през откритото поле. Той искаше да пълзи и постоянно се привеждаше. Децата не знаеха какво да правят и затова се спуснаха да викат жена му. Когато тръгнаха през полето, Тидеман завика по тях много уплашен и си затвори очите, като че ли щеше да се случи нещо много страшно.