Читать «Топ и Хари» онлайн - страница 5

— Хау. Какво ще правим? Какво ми предлагаш ти, Твърдокаменни Харка Убиец на вълци?

Момчето, навлязло в тринадесетата година на своя живот, израсло високо и със съвсем сериозен израз на лицето, далеч по-сериозен, отколкото подхождаше на възрастта му, отвърна:

— Ще яздим на северозапад и ще търсим шатрите на племето сиксикау, за да съобщим там на бащите и братята на този ранен боец къде могат да си го намерят.

— Мъжете от този бивак също ще ни вземат за врагове щом разберат, че сме дакота.

— Да, така ще бъде. Но нима моят баща Матотаупа смята, че трябва да се крием заради това?

— Не смятам така, Харка. Ние с теб отдавна вече сме решили да отидем в шатрите на сиксикау. Още по времето, когато лятото изтичаше, когато тревата бе започнала да пожълтява и очаквахме сняг и мраз, още тогава ние с теб го решихме и аз ти казах, че мъжете на племето сиксикау са твърди бойци и че трудно приемат нови в своите редове. Щом като знаехме това още през есента, няма защо сега — през пролетта — да се страхуваме от това. Аз казах, хау.

Бащата се изправи и момчето скочи веднага след него. Двамата отново възседнаха конете и потеглиха ту в лек галоп, ту ходом, както бяха навикнали като ездачи без седло, в северозападна посока през тревната степ. Небето се беше разсветлило, прерията беше обляна в слънчева светлина. Малкото облаци, които се движеха тук-таме, хвърляха странствуващите си сенки. Тъй като двамата дакота вече бяха хапнали сутринта и бяха свикнали да ядат само веднъж на ден, те не спряха да починат на обяд, а продължиха да яздят. Следите, които виждаха по пътя си, бяха от антилопи, елени и лосове.

Три часа след пладне те се натъкнаха на човешки следи. Беше широка, много ясна следа, която привлече погледите им още отдалеч. Те подтикнаха мустангите си и стигнаха в бърз галоп дотам, скочиха на земята, преди да унищожат някаква следа, привързаха бързо конете така, че да могат да пасат, но не и да избягат, и се заеха след това, всеки за себе си, да обиколят внимателно наоколо, за да разчетат следите като писмо. Когато отново застанаха един до друг, бащата попита:

— Е? Какво ще кажеш?

Момчето беше навикнало бащата да пита първо него, преди той сам да каже мнението си. Това именно беше училището, в което се обучаваха индианските момчета.

— Това е бил пътуващ бивак, татко. Те се преместват от едно място на друго по същия начин като нас. — Когато момчето казваше „нас“, то имаше пред вид племето дакота и своя роден бивак. — Жените, заедно с децата са пътували в дълга редица по средата, конете са влачили плазовете им.

Тъй като индианците не познаваха колелото и не бяха започнали да го използуват и след като го видяха у белите, те пренасяха шатрите, имуществото и малките си деца по стар обичай в плазове, влачени от коне. Привързваха два дълги смърчови пръта с тънкия край над гърба на коня, а дебелите краища оставаха да се влачат. Изопваха между влачещите се краища една завивка, върху която нареждаха имуществото си и настаняваха децата. Този начин на пренасяне беше много подходящ за дългите преходи без прокаран път и пътеки.