Читать «Перла в черепа» онлайн - страница 49

— Добре ли спахте, милорд дук? — попита го тя.

Но Боуджентъл го изпревари с отговора.

— Той е изстрадал много повече, отколкото предполагахме. Предполагам, че на нашия гост ще са му необходими поне седмица, или дори две, за да се възстанови напълно.

— Милорд, не бихте ли желали да ми правите компания тази сутрин? — предложи грациозно Изелда. — Бих искала да ви покажа нашата градина. Красива е дори през зимата.

— Да — кимна Хоукмун. — Наистина искам да я видя.

Боуджентъл се усмихна, разбрал че нежното сърце на девойката страда искрено заради мъките, които е трябвало да изтърпи Хоукмун. Никой, помисли си философът, не би могъл по-добре от Изелда да помогне за възстановяване наранения дух на дука.

Разхождаха се по една от терасите на градината на замъка. Наоколо имаше кипариси, цъфтящи през зимата цветя и най-различни зеленчуци. Небето беше ясно и синьо, слънцето грееше ярко и двамата не усещаха студения вятър, увити в дебелите меки кожуси. Любуваха се на сгушеното в долината градче и на покоя, който се излъчваше от него. Хоукмун стискаше лекичко ръката на Изелда, заслушан в чуруликащия й глас, а девойката не спираше, очевидно изгубила надежда да чуе дори една дума от мъжа с мрачно лице, изправил се до нея. Отпърво Черната перла в челото му малко я плашеше, но после реши, че почти не се отличава от диамантената диадема, с която понякога отмяташе косата от челото си.

Нейното нежно, моминско сърце преливаше от обич и топлина. Именно тази обич пръв бе съумял да разпали барон Мелиадус, защото чувствата винаги търсят изблик навън. И ето че сега бе готова да я предложи на този странен, на пръв оглед непохватен герой на Кьолн, надявайки се с това да излекува страшните рани в душата му.

Не след дълго откри, че на лицето му се изписваше някакво изражение само в онези случаи, когато тя споменаваше неговата родина.

— Разкажете ми за Кьолн — предложи Изелда. — Не такъв, какъвто е сега, а какъвто го помните — и какъвто може един ден да стане отново.

Думите й напомниха на Хоукмун за обещанието, което бе дал Мелиадус да му върне заграбената земя. Той откъсна поглед от момичето, скръсти ръце на гърдите и вдигна очи към небето, по което се надпреварваха гонени от вятъра облаци.

— Кьолн… — повтори тихо девойката. — Прилича ли на Камарг?

— Не… — Той насочи погледа си към покривите под тях. — Не… защото Камарг е дива земя и е била такава още от началото на времето. А в Кьолн навсякъде се виждат белези от присъствието на човека — в разораните ниви, правите канали, павираните друмища, уютните, подредени селца и чифлици. Сякаш я виждам и сега — малка провинциална страна, с охранени овце и наддали на тегло крави, със сламени купи и тучни зелени поляни из които се крият зайци и полски мишки. С грубо сковани огради и прохладни горички и виещ се над всеки комин дим. Хората там са скромни и добросърдечни и мили като малки деца. Зидовете на къщите са потъмнели от старост, а сградите са скромни също като хората, които живеят в тях. Нито едно тъмно петънце нямаше в Кьолн преди да дойде Гранбретан, като потоп от метал и огън, който ни заля от другия бряг на Рейн. Така че, Гранбретан също остави белези от присъствието на човека… но това бяха следи от меч и огън…