Читать «Отровният пръстен» онлайн - страница 30

След кратко замисляне Лизимах рече:

— Ако ми кажеш кой те прати, ще ти подаря живота. Селевк или Дромихайт?

— Никой! Аз сам, по собствена воля.

— Не упорствувай! Пред мен всеки признава. Не ме карай да осакатявам младото ти тяло!

Хефестий вирна глава.

— Синът на Аридей не за пари продава живота си.

— А за какво тогава?

— За свободата! И елините, и траките те мразят. Жадуват да се измъкнат от твоя гнет. Не можах аз, други ще го сторят. Свободата ще възтържествува.

Базилевсът махна презрително с ръка. Остарял беше. Наслушал се бе на речи и словоборства. На силни думи.

— Имаше в Атина един дърдорко — Демостен105. Но Филип не се уплаши от неговите филипики.

И добави с тих напътствуващ глас:

— Винаги силата е редила света.

— Повече няма да го реди! Демосът106 пак ще вземе съдбините си в свои ръце!

— Демосът! — сви устни Лизимах. Спокоен, без да се гневи от предизвикателствата на младежа; уверен в неуязвимостта си от хлапашките му забележки. — Знаеш ли какво казва Аристотел, учителят на Великия Александър? „За да управляваш народа, трябва да го презираш. Така се укрепва властта над презряното стадо.“

Той изведнъж прие суровия си вид.

— Достатъчно! Кажи кой ви изпрати?

— Никой! — отвърна твърдо и тоя път Хефестий. — По своя воля!

— А защо?

— За да защитим домовете си от вас, поробителите. Базилевсът се замисли.

— Ако ми беше казал кой те е подучил, щях да ти простя.

И се обърна към стражите:

— Приковете го към вратата на дома му! Да го пази! И със своя пример, волею-неволею, да пази държавата ми от враговете й.

Това наказание беше научил от персите. То имаше въздействие, крепеше управниците им: царя на царете и сатрапите.

Войниците хванаха осъдения, та го помъкнаха навън. И така повлечен от грубите им ръце, момъкът се извърна.

— Смърт на тираните: — извика той.

Лизимах се усмихна тъжно. Съжаляваше за младостта му. Ала нямаше право да постъпи иначе. Народът трябваше да бъде държан в подчинение. В името на Голямата цел. Която не бе съдено да осъществя Александър. И беше легнала изцяло върху плещите на Лизимах. В Тир Александър бе разпънал на кръст хиляда и триста защитници на домовете си. След като ги бе накарал да съборят тези домове и с измъкнатите от тях греди да си изковат сами кръстовете… Бе разрушил Тива и бе продал в робство тридесет хиляди тиванци. Бе сринал десетки градове, бе избил стотици хиляди хора. Все в името на Голямата цел. Нали в името на същата цел, чийто наследник се смяташе, и Лизимах се бе стремял към единството на царството си, с всички средства? Нали в името на това единство бе убил мъжа на дъщеря си, а нея бе тикнал в затвора?

Нима заради безразсъдството на няколко вироглави хлапака, иначе добри и почтени момчета, трябваше да се откаже от Голямата си цел, когато наближаваше да я осъществи?

Откраднатият ритон

Агар все още не можеше да си даде сметка как се озова в Тиризис107. Всичко стана така бързо, лудешки, сякаш някаква вихрушка го пое върху невидимите си криле и го запокити тук, сред тоя чужд град, сред тия още по-чужди хора.