Читать «Отровният пръстен» онлайн - страница 21

Неволно възклицание като сподавена въздишка прошумя над множеството. Твърде често бог взе да иска пратеници. Ала кой би дръзнал да издума гласно мисълта си?

Троил сега беше заел мястото на царя. Вместо него зададе той въпроса:

— Кой ще бъде новият пратеник, посреднико с бога?

А някаква неосъзната тръпка неволно скова гърлото му. Сякаш предусещаше отговора.

Залмодегик протегна по-високо ръце, надигна се на пръсти, сякаш израсна още повече, суров и заплашителен.

— Пред Залмоксис има право да застане само най-достойният. Най-мъдрият. Най-храбрият. Сам Залмоксис ми го посочи.

Стотици разтуптени сърца се преметнаха в гърдите. Защото всеки смята себе си и мъдър, и храбър.

А жрецът изчакваше. Познаваше въздействието на речта си, наслаждаваше се от властта й.

— Троил! — почти извика той накрая. — Залмоксис удостои Троила с нечуваната чест да го посрещне, да получи съвет от него. Има ли някой да оспори мъдростта и смелостта на Троил?

Всички сведоха надолу погледи. Никой не възрази. Първо — защото казаното от жреца беше вярно; второ — защото ако възразеше, не знаеше върху кого ще падне новият избор.

А самият Троил стоеше като сразен от гръм. Чувствуваше го, цялото му същество съзнаваше, убеден беше, че така жрецът се отърваваше от него. Може би вече бе научил за разпита на лизимаховия пратеник. Едва възпираше ръката си да не измъкне махайрата и да не я забие в гърдите на врага си. Ала гетското възпитание, уважението към чувствата на народа сковаваха дивия му нагон за саморазправа. При това познаваше мощта на вярата. Веднъж мизите се бяха разбунтували. И жрецът ги бе заплашил, че ще се качи със стълба при Залмоксис да се оплаче от тях. Бяха се укротили начаса като агънца. Какво щеше да стане, ако всеки вдигнеше бунт срещу обичая, срещу закона на дедите? Защо са първенците? Нали затова — да дават пример как да бъде тачен законът, А не как да бъде нарушаван.

Не се боеше от смъртта Троил. Че какво е всъщност смъртта? Пътуване от един живот — временния, в друг — вечния. Тялото е затвор за душата. Както бе изпълнявал волята на закона и послушно бе отивал от една битка към друга, където го проводеше Дромихайт, тъй щеше да отиде и при Залмоксис.

Само с едно не можеше да се примири — че ще умре, без да е известил царя, без да го е защитил от предателството.

И той вдигна ръка.

— Божествен Лечителю! — жреците на Залмоксис биваха назовавани лечители. — Троил ще се окаже достоен. Ала преди това иска да говори с владетеля. Иска да изслуша неговите думи, за да ги предаде на Онзи, който дарява безсмъртието.

Жрецът поклати глава.

— Залмоксис иска веднага да срещне пратеника. Защото няма време. Заплахата връхлита като хала.

И след кратко замълчаване добави:

— Да не би пък да се е побоял Троил? Ако е така, значи не е достоен за среща с бога. Тогава ще проводим друг.

Хитро бе отклонил удара. Няма по-голям позор за тракиеца от тоя — да го сметнат за страхливец. Ако Троил откажеше да се принесе в жертва, целият народ щеше да го презре като страхливец. А това беше по-страшно от най-страшната смърт.