Читать «Заложници в Рая» онлайн - страница 90

Малко по-надолу, недалеч от Фрост, беше плевнята и оборите с провиснала и огъната от времето подпорна греда и безразборно струпани наблизо ръждясали от времето стопански машини. В далечния край на отдавна изоставена нива нещо черно подскачаше през високите буренаци — диво куче или най-вероятно койот.

Някога, спомни си той, тази поляна беше ливада и се косеше. Храстите се подрязваха и цветните лехи грижливо се поддържаха. Някога, в неговите спомени, оградите се боядисваха, а сега боята я нямаше, както и голяма част от самите огради. Входната порта висеше неустойчиво на една панта, едва не изскочила от стълба.

Вън от портата беше колата на Мона Кямпбъл, потънала във високите буренаци до самите стъкла. Беше се насадила там като едно несъответствие — един знак на противоречието. Мястото й не беше тук. Човекът беше избягал от тази земя и тя трябваше да бъде оставена на спокойствие. Трябваше да й се даде възможност да си отпочине от човешкото присъствие.

Вратата зад него леко се затвори. Чу стъпки зад себе си. Мона Кямпбъл седна на стъпалото зад него.

— Приятна гледка — каза тя. — Какво ще кажете?

Той кимна с глава.

— Предполагам, че си спомняте много приятни дни тук.

— Мисля, че да — каза Фрост, — но това беше толкова отдавна.

— Не много отдавна — отвърна тя. — Някакви си 20 години, ако не и по-малко.

— Празнота. Самота. Не е това, което беше. Но не ме изненадва, защото и не очаквах друго.

— И все пак дойдохте — каза тя. — Неудържимо търсехте този подслон.

— Дойдох, защото трябваше. Нещо ме караше да дойда. Не мога да кажа, че разбирам какво беше това нещо, но точно така беше.

Разговорът за момент като че ли свърши. Той погледна ръцете в скута й. Ръце понабръчкани, но все още малки и сръчни. Било е време, помисли си той, когато тези ръце са били красиви и до известна степен, не бяха загубили своята красота.

— Мистър Фрост — каза тя, без да го погледне. — Вие не сте убили човека, нали?

— Не, не съм — каза той.

— Не съм и помислила, че сте — отвърна тя. — Вие нямате причини да бягате, освен белезите по лицето ви. Не ви ли е хрумвало, че можете да бъдете реабилитиран, ако ме предадете?

— Мина ми такава мисъл — каза Фрост.

— Мислили сте за такова решение?

— Не съвсем. Когато човек е притиснат до стената, мисли всичко. Дори неща, които не би направил. В случая обаче това не би било достойно.

— Мисля, че би било — каза тя. — Предполагам, че много искат да ме намерят.

От сенчеста хралупа наблизо прозвуча каканижене на козодой. Двамата на стълбите се заслушаха.

— Утре — най-после проговори Фрост — ще замина, ще ви оставя. Достатъчно неприятности си имате и без мене. Така или иначе починах си една седмица, похапнах си, време е да изчезвам. Няма да е зле и Вие да се преместите от тук. Беглеца не бива да остава дълго на едно и също място.

— Няма нужда — каза тя. — Опасност няма. Те не знаят. Откъде ще знаят?

— Закарахте Хиклин в спасителната станция.

— Беше нощ — отвърна тя. — Те дори не ме погледнаха. Казах им, че съм минавала с колата си от тук и съм го намерила на пътя.