Читать «Свят на смъртта III» онлайн - страница 108

Не умря и остана много учуден от това. Изтри нещо от лицето си и разбра, че е сняг. Снежен насип, пряспа, тук на дъното на Портата на ада. Снежен насип в ада и той бе паднал върху него.

— Докато си жив, има надежда, Джейсън — каза си той неубедително. Каква ли надежда имаше на дъното на тази недостъпна яма? Да го измъкнат Кърк и пирийците? С такава надежда можеше само да си повдигне духа. При тази мисъл напипа с език назъбено парче метал в устата си. Отново го обзе страх и той затърси смачканите останки от дентифона. По време на падането го беше премазал без да иска между зъбите си и го бе унищожил.

— Отново си сам, Джейсън — каза той високо и не изпита никакво удоволствие от звука на собствения си глас в безмерния мрак. С какво разполагаше? Взе да се мята из пряспата в желанието си да се добере до апарата за първа помощ на гърба си. Него го нямаше. Е, торбата все още беше на колана, но пък ножът бе изчезнал от ботуша му. Пръстите му взеха да ровят из торбата и най-сетне напипаха непозната тръба. Какво ли беше това? Батерията с фотонно захранване. Пъхната и забравена тук от нощта, когато прибраха алпинистките съоръжения.

А беше ли счупена? Както му беше тръгнало — сигурно… Той я включи и изпъшка силно, тъй като нищо не се получаваше. Но след това завъртя регулатора и ослепителен лъч прониза мрака. Светлина! Не че с това настъпваше някаква съществена промяна в положението, но Джейсън усети как му се повдига духът. Той разшири лъча и започна да оглежда своя затвор. Въздухът не помръдваше и снежинките безшумно прекосяваха светлината и изчезваха. Снегът засипваше плоското дъно на долината и трупаше преспи до стените. От двете страни се издигаха черни скали и се губеха над главата му, където стърчеше каменен перваз. Небето оставаше скрито зад издатината. Той сигурно се бе плъзнал по скалния ръб и оттам бе изстрелян като снаряд в пряспата. Чиста случайност беше, че се спаси.

Изведнъж се разнесе изпълнен с болка вик, отгоре връхлетя нещо черно, премина през снопа светлина и се стовари върху дъното на долината на не повече от десетина метра от Джейсън.

Там отвесните скали бяха покрити само с тънък снежен пласт, а човекът се стовари право върху тях. Очите му бяха широко отворени, от зейналата му уста се стичаше тънка струйка кръв. Това беше онзи, който го издаде, жонгльорът Ораиел.

— Какво става? Да не би Темукин да отстранява очевидците? Не е в негов стил. — Устата му също зееше отворена, но Ораиел никога вече нямаше да проговори.

Джейсън се измъкна от пряспата и тръгна по дъното на тясната долина. В средата беше гладко — гладко и много равно. Той не се замисляше за причината, но изведнъж изпод краката му се разнесе зловещо пукане. Опита се да се хвърли назад, но в същия миг ледът се пропука във всички посоки и Джейсън падна в тъмните води под него.

Внезапният сблъсък с ледената вода почти изкара въздуха от дробовете му, но той стисна здраво уста, прехапвайки до кръв долната си устна. Едновременно с това пръстите му се впиха конвулсивно в батерията. Без нея никога нямаше да може да открие отново отвора в леда.