Читать «Дългото сбогуване» онлайн - страница 19

Пътят на север е монотонен като моряшка песен. Прекосяваш град, спускаш се по хълм, минаваш покрай плаж, прекосяваш град, спускаш се по хълм, минаваш покрай плаж…

Беше два часът, когато се прибрах. Те вече ме чакаха в тъмна лимузина без отличителни знаци, без червен буркан, само с една двойна антена, но не само полицейските коли имат двойни антени. Вече бях изкачил половината стъпала, когато излязоха и се развикаха подире ми — обичайната двойка, облечена в обичайните костюми, с обичайните каменно спокойни и забавени движения, като че светът ги чака, затаил дъх, да чуе какво ще му наредят да прави тези двамата.

— Марлоу ли се казвате? Трябва да поговорим с вас.

Позволи ми да зърна полицейската му значка. Но толкова мимолетно, че спокойно можеше да е от сан-епидстанцията. Косата му беше сивкаво руса и сплъстена. Партньорът му беше висок хубавец, спретнат и гаден по един особен начин — явно, образовано ченге. Очите им бяха наблюдателни и дебнещи, търпеливи и внимателни, студени и презрителни — полицейски очи. Раздават им ги на парада при завършване на полицейското училище.

— Сержант Грийн, от отдела за убийства. А това е инспектор Дейтън.

Аз се изкачих догоре и отключих вратата. Човек не се ръкува с големи полицаи. Чак такава близост е излишна.

Те се разположиха във всекидневната. Отворих прозореца и вътре нахлу свеж ветрец. Разговора поведе Грийн.

— Познавате ли някой си Тери Ленъкс?

— Пием по чашка от време на време. Живее в Енсино, женен е по сметка. Никога не съм бил в къщата му.

— От време на време ли? — продължи Грийн. — Колко често?

— Изразът е неопределен. Затова именно го използувах. Може да означава веднъж в седмицата или веднъж на два месеца.

— Виждали ли сте жена му?

— Един-единствен път, много бегло, още преди да се оженят.

— Къде и кога се срещнахте за последен път? Взех една лула от страничната масичка и я напълних с тютюн. Грийн се наклони към мен. Високият седеше по-настрана с химикалка в ръка, готов да води бележки в червено тефтерче.

— Тук трябва да попитам: „За какво в същност става дума?“, а вие да ми отговорите: „Въпросите ще задаваме ние“.

— Така че направо отговаряйте.

Запалих лулата. Тютюнът беше доста влажен и изгубих сума време и три клечки кибрит, докато я разпаля.

— Не че бързам — каза Грийн, — но вече доста ви чакахме. Така че давайте по-накъсо. Знаем кой сте. А и вие знаете, че не сме дошли да се будалкаме.

— Просто се мъча да си спомня. Често ходехме „При Виктор“, не толкова често в „Зеленият фенер“ и понякога в „Бикът и мечката“ — това е едно заведение в дъното на главната улица. Опитва се да изглежда като английска кръчма …