Читать «Дългото сбогуване» онлайн - страница 17

— Сам се обади. Аз нямам какво да им кажа.

— А ти искаш ли да се обадя?

Рязко се обърнах и го погледнах строго.

— Върви по дяволите! — почти изкрещях. — Защо не млъкнеш за малко!

— Съжалявам.

— Ще съжаляваш, разбира се. Такива като тебе винаги съжаляват и винаги — когато е вече късно.

Той се обърна и тръгна по коридора към всекидневната.

Облякох се и заключих задния вход. Като влязох в стаята, видях, че е заспал в едно кресло, с клюмнала настрани глава и смъртно бледо лице. Тялото му бе отпуснато като чувал от крайно изтощение. Имаше много жалък вид. Докоснах го по рамото и той бавно се разбуди, сякаш му трябваше доста време, за да се върне оттам, където беше. Като видях, че е окончателно буден, го попитах:

— А багаж? Какво ще кажеш за белия кожен куфар на горната лавица в дрешника?

Но той не прояви интерес.

— Празен е, пък и много бие на очи.

— Без багаж по ще правиш впечатление. — Върнах се в спалнята, качих се на стълбата в дрешника и свалих белия куфар от най-горния рафт. Точно над главата ми беше капакът за тавана. Повдигнах го, пресегнах се, колкото можех no-надалеч, и пуснах кожения ключодържател зад една от прашните напречни греди.

После се спуснах от стълбата с куфара в ръка, избърсах го от праха и набързо пъхнах вътре една чисто нова пижама, паста и четка за зъби, два евтини пешкира, пакет книжни кърпи, петнадесетцентова тубичка крем за бръснене и една самобръсначка от онези, дето ги дават гратис, като си купиш ножчета. Нито една вещ не беше употребявана, нямаше инициали и по никакъв начин не биеше на очи, само дето ако си бяха негови, щяха да са много по-хубави. Добавих и шише уиски, както си беше увито в хартията от магазина. Заключих куфара, оставих ключето в една от ключалките и го отнесох в антрето. Той пак беше заспал. Не го събудих, а отворих външната врата, пренесох куфара в гаража и го сложих в колата зад предната седалка. После изкарах колата, заключих гаража и се върнах в къщата да го събудя. Заключих всичко и потеглихме.

Карах бързо, но не прекалено, за да не ме подгонят за превишена скорост. По пътя почти не разговаряхме. Никъде не спряхме да се храним — нямахме много време.

На границата нищо не ни казаха. Летището на Тихуана е разположено на високо плато, брулено от ветровете. Спрях до самата сграда и чаках вътре в колата, докато Тери си показваше билета. Перките на „ДС-3“ вече бавно се въртяха, колкото да загреят. Висок и красив като филмова звезда летец в сива униформа си бъбреше настрана с още четири души. Единият беше около метър и деветдесет висок и държеше в ръка калъф за ловджийска пушка. До него стояха обуто в панталони момиче, дребен човечец на средна възраст и жена с прошарена коса — толкова висока, че човечецът изглеждаше като недорасъл. Около тях се навъртаха още трима-четирима, явно мексиканци. И това бяха всички пътници. Стълбата бе докарана, но никой не бързаше да се качи. После от самолета слезе една стюардеса мексиканка и застана в очакване. Никакви високоговорители. Мексиканците се качиха, но пилотът продължи да си бъбре с американците.