Читать «Дългото сбогуване» онлайн - страница 20

— Стига го усуквахте!

— Кой е убит? — попитах аз.

Тогава се обади инспектор Дейтън. Твърд, плътен глас, който казваше „тия не ми минават“.

— Отговаряйте на въпросите, Марлоу. Това е само редовно разследване. Повече не е нужно да знаете.

Може би бях уморен и раздразнителен. Може да съм се чувствувал и малко гузен. Но такъв тип го намразвам и без да го познавам. Стига ми да го зърна в другия край на някое заведение, за да изпитам острото желание да му разбия мутрата.

— Не на мен — рекох. — Тия приказки ги за пазете за малолетните престъпници. Но и те само ще ви се изсмеят.

Грийн се закиска. Лицето на Дейтън не трепна на пръв поглед, но той изведнъж стана с десет години по-стар и с двадесет години по-зъл. А като вдишваше през носа си, се дочуваше леко свистене.

— Дейтън е завършил право — намеси се Грийн. — Така че с него шега не бива.

Бавно се надигнах от креслото и се приближих до етажерката с книгите. Свалих подвързания екземпляр на калифорнийския наказателен кодекс и го подадох на Дейтън.

— Бихте ли ми посочили кой параграф твърди, че съм длъжен да отговарям на въпроси?

Той не помръдна. И на двамата ни беше ясно, че ще ме цапардоса. Но щеше да изчака най-подходящия момент. Тоест не беше сигурен, че Грийн ще го подкрепи, ако сбъркаше някъде.

— Всеки гражданин е длъжен всячески да помага на полицията, дори с физически действия и най-вече, като отговаря на въпроси, стига отговорите да не го излагат на опасност — издекламира той с ясен и равен глас.

— Точно така и става — обадих се аз. — Главно чрез заплахи — преки или косвени. Но в закона подобни задължения не съществуват. Никой не е длъжен да казва на полицията каквото и да било, когато и да било, където и да било.

— О, я стига си плямпал — нетърпеливо ме прекъсна Грийн. — Гледаш да извърташ — не мисли, че не ни е ясно. Седни. Убита е жената на Ленъкс. В къщата за гости, в имението им в Енсино. Ленъкс е офейкал. Във всеки случай не можем да го открием. Така че търсим един заподозрян в убийство. Това задоволява ли те?

Захвърлих книгата върху един стол и се върнах при кушетката, където седеше Грийн.

— Но какво ви води при мен? Аз никога не съм ходил у тях. Вече ви казах.

Грийн започна да се глади по бедрата — нагоре-надолу, нагоре-надолу. И мълчаливо ми се хилеше. А Дейтън седеше в стола, без да помръдне. И ме убиваше с поглед.

— Води ни телефонният ти номер, записан върху бележника в спалнята му, и то през последните двадесет и четири часа — отговори Грийн. — В бележника си е записвал насрочени срещи и листът с вчерашна дата е бил откъснат, само че на долния всичко се е отбелязало. Не знаем кога ти се е обадил. Не знаем къде е заминал, нито защо и кога. Но за да разберем, трябва да питаме, нали така?

— Защо в къщата за гости? — попитах, без да се надявам да ми отговори, но се излъгах. Той леко се изчерви.

— Доколкото разбрахме, често е ходела там. По нощите. Приемала е гости. Прислугата е виждала светлините през дърветата. Непрекъснато са пристигали коли, понякога много късно. Мисля, че това е достатъчно, нали? Така че не се заблуждавай, всичко сочи към Ленъкс. Бил е там някъде към един часа през нощта. Икономът случайно го е забелязал. Върнал се е сам след двадесетина минути. След това нищо. Лампите останали да светят. А на сутринта — няма Ленъкс! Икономът отишъл до къщата за гости. Дамата лежала в леглото гола като морска сирена и едно мога да ти кажа — по лицето не можеш я позна. Защото за лице не може да се говори. Смазано е с бронзова статуетка на маймуна.