Читать «Спрингфийлдската лисица» онлайн - страница 5

От своите родители лисичетата научиха ръководните принципи на лисичия свят. Как им бяха внушени тези принципи, е трудно да се каже, но бе съвсем ясно, че родителите успяха да направят това; така например малките се убедиха, че правилото „Не преследвай животно, което не можеш да подушиш“ е много мъдро, защото ако ти не можеш да подушиш преследваното животно, това значи, че вятърът духа така, че то може да те усети.

Лисичетата изучиха постепенно всички птици и зверове в родната гора, а когато пораснаха дотолкова, че можеха да ходят и по-надалеч, изучиха нови животни. Те започнаха да си мислят, че познават вече миризмата на всички същества. Но една нощ майка им ги заведе на полето и им показа някакъв непознат тъмен и плосък отпечатък на земята. Лисицата нарочно ги заведе до него, за да го подушат; щом направиха това, малките веднага настръхнаха и затрепериха, без сами да знаят защо — кръвта им зашумя и цялото им същество се изпълни с инстинктивен страх и омраза. И когато Виксен разбра техните чувства, каза: „Това е миризмата на човек“.

Междувременно кокошките ни продължаваха да изчезват. Аз не казах на никого, че зная къде е дупката на лисицата. Малките негодници ме интересуваха повече от съдбата на кокошките; но чичо ми беше страшно недоволен и постоянно правеше най-презрителни забележки по отношение на моите ловджийски способности. За да му направя удоволствие, един ден аз взех кучето, отидох в гората и като седнах на един дънер, го изпратих напред. След не повече от три минути се чу познатият на всички ловци лай, който означаваше: Лисица! Лисица! Лисица там долу, в долината!

След малко аз ги чух, че се връщат и видях лисицата — това беше „Белязания“ — който препускаше леко по дъното на реката към потока. Той навлезе в него и като пробяга около двеста ярда в плитката вода край брега, изскочи точно срещу мене. При все че бях съвсем на открито, лисугерът не ме забеляза и започна да се изкачва по хълма, като постоянно се обръщаше и проверяваше дали кучето го преследва. Като ме приближи на около десетина крачки, той седна гърбом към мен, протегна врат и заследи с очевиден интерес постъпките на кучето.

Със силен лай Рейнджър просто летеше по следите на лисицата, докато дойде до течащата вода, която унищожаваше всякакъв мирис; тук той застана в недоумение и реши, че му остава само едно: да прегледа и двата бряга на реката, за да открие откъде е излязъл „Белязания“.