Читать «Избор на богове» онлайн - страница 83

Той чу стъпки по плочника и рязко обърна глава. Тачър бързаше към него.

— Господин Джейсън — извика роботът, — някой се обажда по радиото. Казах му да изчака, докато ви свържа.

Джейсън стана от стола. Усети слабост в коленете и немощ в стомаха си. Това е то, каза си той, това е. Не беше готов и никога нямаше да бъде.

— Благодаря ти, Тачър. Бих искал да направиш нещо за мен.

— Каквото поискате, сър! — Тачър беше развълнуван. Джейсън го погледна с любопитство. Никога не си бе помислял, че може да види Тачър развълнуван.

— Би ли изпратил един от роботите до лагера на Червения облак. Кажи му какво е станало. Кажи му, че имам нужда от него. Питай го дали ще дойде.

— Веднага, сър! — отзова се Тачър. — Сам ще отида дотам.

— Чудесно. Надявах се да го направиш. Хорас те познава. Може да се разсърди, ако друг робот го събуди.

Тачър се обърна и тръгна.

— Един момент — спря го Джейсън. — Има и още нещо. Би ли помолил Червения облак да прати някого нагоре по реката да доведе Стенли. И той трябва да е с нас. Езекия също. Поръчай на някой от другите роботи да намери Езекия.

26.

Той беше убил онази мечка, макар че тя бе толкова близо, че нямаше време да се прицели. Беше убивал и други — толкова, колкото бяха ноктите на огърлицата, която висеше на врата му. Някои от тях, а може би всичките, бяха убити с неговия лък, от неговите стрели — яки, остри, с добре поставени пера, изхвърлени от мощна тетива. Но сега не беше сигурен, че стрелите бяха причината, вече не беше абсолютно сигурен. Макар че не притежаваше само способността да убива, а и способността да лекува.

Той беше убил мечките, но бе излекувал дърветата. Навремето само си бе мислил така, но сега бе вече сигурен. Бе усетил, че нещо не е наред с тях и го бе поправил, въпреки че не разбра какво изобщо им имаше.

Извънземното се появи, накуцвайки между осветените от луната дървета и се прислони близо до него. Червеите в кутията пъплеха неистово един през друг. От дни го следваше и той се чувстваше уморен от него.

— Махай се оттук! — изкрещя той. — Махай се!

То не му обърна внимание. Стоеше там, пренареждайки червеите. Понякога се изкушаваше да приключи с него, както бе направил с мечките. Но си каза, че няма да е справедливо, ако постъпи така с извънземното. То не беше истинска заплаха или поне той не мислеше, че е. Беше просто досадно. Извънземното се загърчи още по-близо до него.

— Дадох ти, каквото искаше — изкрещя му Дейвид Хънт. — Оправих, което не ти беше наред. Премахнах болката ти. Сега ме остави на мира.

Извънземното отстъпи назад.

Дейвид се облегна на ствола на близката бреза и се опита да размисли — макар, всъщност, да нямаше кой знае какво за обмисляне. Фактите бяха прекалено ясни: той беше излекувал дърветата, беше излекувал и това странно същество, което непрекъснато го следваше по петите, беше излекувал счупеното крило на една птица и болния зъб на една стара мечка и беше прочистил една леха с астри от нещо ужасно, което изсмукваше живеца им (и не беше съвсем спокоен в този случай, тъй като, помагайки на астрите, бе убил друга форма на живот — примитивен живот може би, но все пак живот). Сякаш огромно състрадание се изливаше от него към всички страдащи, караше ги да се почувстват добре и все пак, странно, не изпитваше искрено състрадание. По-скоро усещаше някакво безпокойство, когато доловеше болно или страдащо същество и като че ли се чувстваше задължен да му помогне. За да престане да го безпокои, може би. Така ли трябваше да живее, питаше се той, усещайки всяка нередност в света? Всичко беше наред с него до онази нощ, когато чу дърветата и усети нещо нередно в тях. Дотогава той не го знаеше и си живееше съвсем безгрижно. Нещо в музиката, каза си той. Нещо в робота, застанал до него. И какво означаваше да премине през живота си, долавяйки всяка дребна тревога, всяка незначителна болка, и да няма покой, нито отдих, докато не ги отстрани.