Читать «Избор на богове» онлайн - страница 24

Нямаше полза от увъртане, Джейсън го знаеше, ала не му достигаха думи, за да обясни на съществото какво безпокойство изпитва.

— Не, с мен не е така — каза съществото. — Аз съм толерантно. Но може би ще е най-добре да останем разделени. Ще те чакам тук.

— Нуждаеш ли се от нещо? — попита Джейсън. — Нещо да ти липсва? Мога ли да ти предложа нещо за храна и удобство?

— Не, благодаря. Добре ми е така. Аз съм затворена система.

Джейсън стана и понечи да тръгне.

— Имате хубава планета — обади се извънземното. — Толкова отморяващо място. Изпълнено със странна красота.

— Да — съгласи се Джейсън, — и ние мислим така. Ценим красотата и.

Той тръгна по дълбоко врязаната пътека, по която бе слязъл в клисурата. Видя, че слънцето е прехвърлило зенита си и клонеше на запад. Грамадни буреносни облаци се кълбяха на хоризонта и не след дълго те щяха да закрият слънцето. Появата им сякаш накара гората да притихне в очакване. Можеше да чуе как се отронват падащите листа, преди да се понесат надолу към горския килим. Някъде на запад шумолеше катеричка, обезпокоена най-вероятно от някоя чудновата горска гледка, всяла смут в пухкавата и душа.

Беше прекрасен ден, помисли си той, наистина прекрасен, и дори ако завалеше — пак щеше да е прекрасен във всяко отношение, само с едно изключение, и щеше да е жалко да бъде помрачен от проблема, стоварен на раменете му.

За да бъде почтен към чакащото в долината същество, трябваше да поговори с Езекия, но ако поговореше със самозванеца робот, не можеше да предвиди какво би се случило. Макар че да използва определението самозванец по отношение на робота, може би бе малко несправедливо. Едва ли някой би се осмелил да твърди, че когато хората не са на поста си, роботите нямат право да поемат мисията им и да опазят искрата на древната вяра на човечеството.

А какво бих могъл да кажа аз за тази древна вяра, чудеше се той. Защо се бе отвърнало човечеството от нея? В някаква степен тя все още съществуваше до деня, в който човешката раса бе отведена някъде. Все още имаше следи от нея — в ранните записки, които дядо му беше направил в първия от дневниците. Може би, в малко по-различен контекст, тя съществуваше сред индианците, въпреки че контактът му с тях никога не му разкри това докрай. Някои, а вероятно всички млади хора, установяваха тайно символично общуване с обекти от природния свят, но беше под въпрос дали подобно поведение може да бъде описано като някакъв вид вяра. Това бе нещо, за което никога не се говореше и затова той имаше толкова ограничена информация.

Бяха оставени не тези, които трябваше, помисли си той. При друг подбор на населението древната човешка вяра можеше и да разцъфти, по-силна от всякога, в някои от останалите на Земята. Но за неговите хора и за хората, които се намираха в голямата къща над реките в онази съдбовна нощ, вярата вече се бе изродила, превръщайки се в една цивилизована условност, на която те робуваха равнодушно. Разбира се, имало е време, когато вярата е била изпълнена със смисъл. През вековете след бляскавия и възход тя е била оставена да закрее и да се превърне в сянка на старата си сила и власт. Станала е жертва на лошото управление на човека, на неговата смазваща концепция за собствеността и ползата. Въплътила се във величествени храмове, изпълнени повече с помпозност и блясък, вместо да бъде съхранена в човешкото сърце и душа. И ето стигна се дотам — да бъде запазена жива от същества, които не са дори хуманоиди, от машини, създадени по човешки образ и подобие, чисто и просто в името на човешката гордост, породена от подвластните им технологии.