Читать «Игра на съдбата» онлайн - страница 16

Устните му се изкривиха. Само ако можеше да забрави, че бракът й никога не се е случвал или причините, заради които се беше омъжила за един от най-прочутите дърти женкари в Англия. Фактът, че е била в ръцете на друг мъж не го притесняваше — от една жена с опит можеше да се очаква много повече — но това, че ако се ожени за нея, само титлата и богатството му щяха да я убедят да го приеме, просто го съсипваше. Той можеше и да има нужда от съпруга, но със сигурност нямаше да се остави да бъде впримчен от една съблазнителна и алчна малка вещица!

Намръщи се. Не бягаше от лейди Холиуел!

Преди да продължи безсмисления спор със себе си, на вратата се почука и се появи лондонският му иконом Бъфингтън. Той се поклони и му подаде сребърна табла.

— Един джентълмен ви очаква, милорд. Аз, хм, си позволих да му предложа питие и да го въведа в библиотеката.

Изненадан кой ли може да го търси по това време на вечерта, Никълъс остави чашата си и взе малката бяла визитка от таблата. Роксбъри? По дяволите, за какво ли търсеше този стар хитър мошеник?

Той замислено погледна Лъвджой, който беше спрял с приготвянето на багажа, когато Бъфингтън влезе и сега стоеше в очакване. Отдавна бяха заедно — откакто Никълъс постъпи в армията и Лъвджой му стана ординарец. Заедно се бяха изправяли срещу смъртта в Индия и Португалия, бяха рискували живота си един за друг.

Като срещна погледа на Лъвджой, Никълъс леко поклати глава и измърмори:

— Няма нищо — можеш да продължиш с работата си. Все още възнамерявам да заминем колкото се може по-рано утре следобед.

Докато слизаше по стълбите, Никълъс обмисли всички възможни причини за посещението на херцог Роксбъри, но нито една не му се стори достатъчно основателна. Та той едва го познаваше, въпреки че баща му и Роксбъри бяха приятели, а Рандъл смяташе наследника на херцога — виконт Норууд за един от най-близките си приятели. Спомни си, че само няколко пъти бе водил съвсем обикновени разговори с възрастния мъж, който сега го чакаше долу в библиотеката.

Не че Никълъс не го познаваше, всички познаваха херцог Роксбъри. Той бе богат и властен мъж в града. Шушукаше се, че нито едно важно събитие в Англия не се случва без знанието или участието на Роксбъри, а и влиянието му сред висшестоящите беше огромно. Никълъс беше наистина изненадан. Какво ли можеше да иска от него?

Когато влезе в библиотеката, видя обекта на своите размишления разположен удобно в плюшено кресло пред камината. Той бе висок джентълмен със сребриста коса, облечен в елегантно черно кадифено сако и сиви кашмирени бричове.

Когато видя Никълъс на вратата, Роксбъри се усмихна, лъжливите му сивкави очи не издаваха нищо.

— А, значи сте си вкъщи — икономът ви не беше сигурен, когато пристигнах, но се погрижи за удобството ми и отиде да ви търси.

Никълъс прекоси стаята, наля си бренди от кристалната гарафа и слабо се усмихна.

— Обикновено не е толкова гостоприемен към посетители, които идват по това време на нощта. Бях доста изненадан, когато ми донесоха визитката ви. Какво мога да направя за вас?