Читать «Игра на съдбата» онлайн - страница 111

В очите на Хети се появи тревога и тя погледна Алекзандър.

— Тес не ви е открила? Нима не тя ви изпрати?

— Тя не е с вас? Тес не е в Мандъвил? — обади се по-възрастната от двете дами.

— О, Боже! Знаех си, че е опасно да се опитва сама да пристигне при вас в Лондон, но нямахме друг избор. Авъри щеше да я обезчести, без въобще да се поколебае. Наложи се да избяга — нежните й сини очи се изпълниха със сълзи. — Бяхме толкова сигурни, че ще успее да ви намери. Нали няма вероятност да е попаднала в лапите на Авъри? Дали не я е скрил някъде и сега не се опитва да я накара да му се отдаде?

— За какво, но дяволите, говориш? Въобще не сме виждали Тес в Лондон! Мислехме, че е с вас — изрече барон Рокуел разтревожен.

Настъпи тишина, която Никълъс наруши със суровия си глас.

— Явно Тес не е успяла да стигне до Лондон. Нещо трябва да й се е случило по време на пътуването, но по-добре да не губим време да го обсъждаме сега. Трябва да се махаме преди да са ни открили — опита се да вдъхне увереност на двете дами като им се усмихна. — Не се тревожете. Ще я открием жива и здрава. Без съмнение има някакво просто обяснение за забавянето й, но сега най-важното е да измъкнем вас двете оттук. Вземете си някакви дрехи и да тръгваме преди Лоуъл и Колмън да са дошли да ни търсят.

Двете дами бързо се подчиниха и след няколко минути петимата вече пристъпваха по дългия коридор на долния етаж. Сгушени в дългите си пелерини, притиснали по един вързоп с дрехи, Хети и Мег бързо бяха изведени от къщата и качени на каретата. Никълъс седеше на капрата, а Томас и Алекзандър яздеха отстрани и осветяваха пътя. Операцията премина успешно.

Никълъс би трябвало да се чувства удовлетворен, но изпитваше дълбоко безпокойство, фактът, че племенницата я нямаше доста го тревожеше, но освен това имаше чувството, че е паднал в черна бездънна пропаст… Нещо го човъркаше, някакъв факт, който бе пропуснал. Намръщи се и смушка конете под плющящия дъжд. В обгръщащата ги тъмнина пътят им беше осветен само от фенерите на братя Рокуел, които яздеха точно пред каретата.

Пътуването беше доста неприятно. Нямаше изгледи дъждът да спре и когато стигнаха кулата, Никълъс въздъхна от облекчение. Беше предупредил за късното им пристигане и щом спря каретата пред входната врата в гостната светна слаба светлинка. Уютната гостна ги посрещна със запален огън в камината и поднос със сандвичи и напитки. Преживяното ги накара да оставят благоприличието настрана и те всички свалиха пелерините си и седнаха около огъня. Дамите получиха по чаша затоплено вино, а господата си наляха бренди.

След като отпи от брендито и топлината се разля по тялото му, Никълъс погледна двете си гостенки — жени, които до тази вечер бяха омразни непознати за него. Още бяха по нощници и пеньоари, косите им разрошени, по лицата им се четеше уплаха, но той не видя нищо необичайно в това, че седят в неговата гостна.

Като усети мрачния му поглед върху себе си, Хети също го погледна. Плахо се усмихна и промълви.