Читать «Лунната светлина ти отива» онлайн - страница 15

— Как минават обикновено дните ми? — сопна му се тя. — Като водя счетоводството в старчески дом? Но поне един от нас редовно носи заплата у дома.

8

В 7 50 часа вечерта Нийл Стивънс, изпълнителен директор на „Карсън & Паркър Инвестмънт Корпорейшън“ се изправи и се протегна. Единствено той бе останал в офиса на Световния търговски център 2, като се изключеха чистачките — чуваше прахосмукачките им някъде надолу по коридора.

В качеството си на главен изпълнителен директор на фирмата, той разполагаше с голям ъглов кабинет, от който се разкриваше зашеметяваща гледка към Манхатън — гледка, на която, за съжаление, имаше много малко време да се наслаждава. Най-вече днес това важеше в пълна сила.

През последните няколко дни пазарът бе твърде непредсказуем и някои от акциите в „особено препоръчителния“ списък на „К & П“ бяха донесли разочароваща печалба. Всички акции бяха солидни, повечето — на доходни предприятия и сегашният спад в цените им не беше кой знае какъв проблем. Проблем обаче беше, че много от по-дребните инвеститори се изплашиха и решиха да продават, така че от него и от служителите му зависеше да ги убедят да изчакат.

Е, достатъчно за днес, помисли си Нийл. Време е да изчезвам оттук. Огледа се за сакото си и го забеляза на един от столовете в „къта за разговори“ — групирана мека мебел, която придаваше на стаята онова, което дизайнерът по интериора бе нарекъл „дружелюбна атмосфера за клиента“.

Направи гримаса, като видя колко се беше измачкало сакото, разтърси го и мушна ръце в ръкавите. Нийл бе едър мъж, който на тридесет и седем години успяваше да попречи на мускулите си да се превърнат в тлъстини чрез редовни физически упражнения, в които се включваше и игра на тенис две вечери седмично. Резултатите от старанието му бяха очевидни и той бе много привлекателен мъж с проницателни кафяви очи, които излъчваха интелигентност, и приятна усмивка, която внушаваше доверие. Всъщност, доверието бе напълно оправдано, тъй като, както партньорите и приятелите му знаеха, Нийл Стивънс не пропускаше почти нищо.

Приглади ръкавите на сакото си, спомняйки си, че асистентката му, Триш, го беше закачила сутринта, но нарочно го бе забравила, когато след обеда той отново го бе захвърлил небрежно.

— Другите асистенти се вбесяват, когато ти угаждам прекалено много — беше му казала тя. — Освен това достатъчно вървя подир съпруга си да му събирам нещата. Колко може да понесе една жена?

Нийл се усмихна при този спомен, но после усмивката му изчезна, тъй като се сети, че бе забравил да се обади на Маги, за да вземе телефонния й номер в Нюпорт. Тази сутрин бе решил да отиде в Портсмут през следващия уикенд за рождения ден на майка си. Маги му беше казала, че ще остане две седмици при мащехата си. Беше си помислил, че биха могли да се срещнат там.

С Маги се виждаха от време на време от началото на пролетта, когато се бяха запознали в един магазин на Второ авеню, близо до Източна Петдесет и шеста улица, където се намираха жилищата им. Бяха започнали да разговарят, когато се срещнеха там; после една вечер се бяха сблъскали в едно кино. Седнаха заедно и след това отидоха да вечерят в „Ниърис Пъб“.