Читать «813 — Двойният живот на Арсен Люпен» онлайн - страница 85

Започна да изследва тунела и с фенер в ръка изучаваше тухлите, от които бяха оформени стените му, когато някакъв вик стигна до него — ужасен отвратителен вик, който го накара да потръпне от безпокойство. Долиташе откъм дупката. И той си спомни внезапно, че я беше оставил отворена, защото имаше намерение да се върне във вила „Глисин“. Побърза да се върне, мина през първата врата. Беше загасил фенера си, докато вървеше. Изведнъж почувства нещо, по-скоро някой се отърка в краката му, някой, който пълзеше покрай стената. Стори му се, че това създание изчезваше, загубваше се, без да знае къде. В този миг той се спъна в едно стъпало.

— „Там е изходът, помисли си той, вторият изход, през който се минава.“

А горе викът отекна отново, по-слабо, последван от стонове, от хъркане… Той се качи по стълбата тичешком, излезе в ниската стая и се спусна към барона. Алтенхайм агонизираше, гърлото му беше окървавено. Връзките му бяха прерязани, но жицата, която връзваше китките и глезените му, беше непокътната. След като не беше успял да го освободи, съучастникът му го беше заклал.

Сернин гледаше ужасната гледка. Обливаше го ледена пот. Той си мислеше за затворената Женевиев, останала без помощ, тъй като само баронът знаеше къде е скрита.

Чу ясно, че агентите отварят малката скрита врата към вестибюла. Чу ги ясно да слизат по служебното стълбище. От тях го отделяше само една врата — вратата на ниската стая, където се намираше. Той сложи резето в момента, когато нападателите хванаха дръжката. Дупката до него беше отворена… Това беше възможното спасение, тъй като имаше втори изход.

„Не, каза си той, първо Женевиев. После, ако имам време, ще мисля за себе си…“

Коленичи, опипа с ръка гърдите на барона. Сърцето му биеше още. Той се наведе още по-близо:

— Чуваш ме, нали?

Клепачите мръднаха слабо.

В умиращия имаше искрица живот. Можеше ли да се изтръгне нещо от този полужив човек?

Вратата, неговата последна защита, беше нападната от агентите. Сернин прошепна:

— Ще те спася… имам безпогрешни лекарства… Само една дума… Къде е Женевиев?

Може да се каже, че тази обнадеждаваща дума даде сила на Алтенхайм и той се опита да проговори.

— Отговори — настояваше Сернин — отговори и ще те спася. Днес ще ти дам живот… утре свобода… Отговори.

Вратата трепереше под ударите.

Баронът изричаше неразбираеми срички. Наведен над него, разтревожен, напрегнал цялата си енергия и воля, Сернин се задъхваше от тревога. Той дори не мислеше за агентите, за залавянето си, за затвора,… а за Женевиев, за Женевиев, която умираше от глад и която само една дума на този клетник можеше да я спаси!

— Отговори!… Трябва…

Той заповядваше, молеше. Алтенхайм заекна като хипнотизиран, победен от неукротимата му воля.

— Ри…Риволи…

— Улица „Риволи“, нали? Ти си я затворил в къща на тази улица… Кой номер?

Силна врява… триумфиращи викове… вратата беше паднала.

— Дръжте го — извика г-н Вебер, — дръжте го!… Хванете и двамата.

— Номер… отговори… Ако я обичаш, отговори… Защо да мълчиш сега?