Читать «813 — Двойният живот на Арсен Люпен» онлайн - страница 87

— Не е лошо — възкликна заместник-началникът. — Това е тъкмо негов номер. В тази стая щяхме да намерим Люпен, преоблечен като г-н Льонорман, завързан може би. Това щеше да бъде спасение за него. Само че не е имал време. Нали така?

— Да… да…

Но по погледа на умиращия г-н Вебер почувства, че има още нещо и че това съвсем не беше цялата тайна. А каква беше страшната и неразгадаема загадка, която умиращият искаше да разкрие, преди да издъхне. Той запита:

— А къде е г-н Льонорман? — Там…

— Как там?

— Да.

— Но в тази стая сме само ние!

— Има… има…

— Има… Сернин…

— Сернин! Брей! Какво?

— Сернин… Льонорман…

Г-н Вебер подскочи. Внезапно просветление му дойде.

— Не, не, това е невъзможно! — шепнеше той. — Това е лудост!

Той се вгледа в своя пленник. Сернин, изглежда, се забавляваше много и присъстваше на сцената като аматьор, на който му е весело и много иска да научи развръзката.

Изтощен, Алтенхайм беше паднал по цялата си дължина. Дали щеше да умре, преди да издаде ключа към загадката, която поставяха неясните му думи? Г-н Вебер беше потресен от абсурдната и невероятна хипотеза, която не искаше да приеме. Той пак се наведе над барона.

— Обяснете се… Какво има? Каква е тази загадка…

Баронът сякаш не чуваше, погледът му беше неподвижен и втренчен. Г-н Вебер произнесе ясно, така че всяка сричка да проникне до дъното на погълнатата от мрака душа:

— Слушай… Аз разбрах добре, нали? Люпен е г-н Льонорман?

Г-н Вебер направи усилие над себе си, за да продължи, защото това изречение му се струваше чудовищно. Обаче нежните очи на барона го гледаха с тревога. Той довърши разтреперан от вълнение, сякаш беше произнесъл богохулство:

— Така е, нали? Сигурен ли си? Двамата са един и същ човек?

Очите не мърдаха. Струйка кръв се стичаше в ъгълчето на устата… Две или три изхълцвания… последна конвулсия. И край. В ниската стая, препълнена с хора, настъпи дълго мълчание. Почти всички агенти, които гледаха Сернин, се бяха обърнали стреснати, без да разбират или отказвайки да разберат, те още чуваха ужасното обвинение, което бандитът успя да направи.

Г-н Вебер взе намерената в пакета кутия и я отвори. В нея имаше сива перука, очила със сребърна рамка, кафяв шал, а в двойното дъно, шишенце с грим и преградка с дребни кичури сива коса — с една дума, всичко необходимо, за да се постигне образът на г-н Льонорман.

Той се приближи до Сернин, заразглежда го мълчаливо известно време, като възстановяваше замислено всички фази на приключението, той прошепна:

— Значи е истина.

Сернин, който продължаваше да стои спокойно, усмихнат възрази:

— Предположението не е лишено нито от елегантност, нито от дързост. Но преди всичко кажи на твоите хора да си приберат играчките и да ме оставят на мира.

— Добре — прие г-н Вебер, като направи знак на своите хора. — А сега отговори.

— На какво?

— Ти ли си г-н Льонорман?

— Да.

Чуха се възгласи. Жан Дудвил, който беше тук, докато неговият брат наблюдаваше тайния изход, Жан Дудвил, самият съучастник на Сернин, го гледаше ужасено. Г-н Вебер се задъхваше, но не знаеше какво да прави.