Читать «813 — Двойният живот на Арсен Люпен» онлайн - страница 83

Влезе в коридор, после в широка ниска, почти тъмна стая. Баронът беше коленичил и повдигаше капака на една дупка.

— Идиот — възкликна Сернин, като се нахвърли върху него, нали знаеш добре, че моите хора са на другия край на тунела, а те имат заповед да те убият като куче… Освен ако… нямаш друг изход, свързан с този… А, ето, но дяволите! Отгатнах, а ти си въобразяваш…

Борбата беше ожесточена. Алтенхайм беше истински колос, надарен с изключителна мускулатура. Той хвана през кръста своя противник, парализира ръцете му и се опитваше да го удуши.

— Разбира се… разбира се… — казваше той с мъка-разбира се. Добре си го измислил… След като не мога да използвам ръцете си, за да ти счупя нещо, ти ще имаш предимство… Но само… ще можеш ли?

Принцът потръпна. Дупката се беше затворила, а капакът върху който бяха, сякаш мърдаше под тях. Усещаше какви усилия се правят, за да го повдигнат, а и баронът, изглежда, също го усети, защото отчаяно се мъчеше да премести полето на борбата, за да се отвори дупката.

„Това е другият! — помисли си Сернин с безумен страх от загадъчното същество… Това е другият… ако мине, загубен съм.“

С недоловими движения Алтенхайм беше успял да се премести и се мъчеше да повлече противника си. Но той се беше вкопчил с крака в краката на барона и в същото време малко по малко успя да освободи едната си ръка.

Над тях се чуваха тежки удари.

„Имам пет минути — помисли Сернин. — След минута трябва този здравеняк…“

И изведнъж каза:

— Внимавай, малкия. Дръж се здраво.

Той притисна коленете си едно до друго като пружина. Баронът изрева, единият му крак беше изкълчен.

Тогава Сернин използва страданието на своя противник и направи усилия да освободи дясната си ръка и да го хване за гърлото.

— Отлично! Така е много по-удобно… Не, няма смисъл да си търсиш ножа… Защото ще те удуша като пиле. Както виждаш, аз съм във форма… Не стискам много… само толкова, колкото да загубиш желание да мърдаш.

Докато говореше, той извади от джоба си тънка връвчица и му завърза китките изключително ловко само с дясната ръка. Останал без дъх, баронът не оказваше никаква съпротива. С няколко премерени движения Сернин го завърза здраво.

— Колко си послушен! На добър час! Вече не те познавам. Слушай, за да не решиш да се измъкнеш, ето ти едно кълбо жица, което ще довърши малката ми работа… Първо китките… Глезените, … сега… готово… боже. Колко си мил.

Баронът постепенно се беше съвзел. Той заекна:

— Ако ме предадеш, Женевиев ще умре.

— Така ли!… А как?… Обясни ми…

— Тя е затворена. Никой не знае за нейното скривалище. Ако ме премахнеш, тя ще умре от глад… като Щайнвег.

Сернин потръпна и поде:

— Да, но ти ще проговориш.

— Никога.

— Да, ще проговориш. Не сега, много е късно, но тази нощ.

Той се наведе над него и съвсем тихо му каза на ухото:

— Слушай, Алтенхайм, и разбери добре. След малко ще те хванат. Тази вечер ти ще спиш в затвора. Това е фатално, непоправимо. Аз самият нищо не мога да променя. Утре ще те доведат в „Санте“, а по-късно, знаеш ли къде?… Ами давам ти още един шанс за спасение. Тази нощ, чуваш ли, тази нощ аз ще проникна в твоята килия в затвора и ти ще ми кажеш къде е Женевиев. Два часа по-късно, ако не си излъгал, ще бъдеш свободен. Ако ли не… значи не държиш много на главата си.