Читать «813 — Двойният живот на Арсен Люпен» онлайн - страница 4

Вън, точно под него, коли и автомобили се нижеха по паралелните платна, обградени от двойната линия на сградите. Медните и лакирани части проблясваха на светлото пролетно слънце. По дърветата се развиваше плаха зеленина, а пъпките на кестените започваха да разтварят своите малки никнещи листенца.

— По дяволите, какво прави Шампан? — промърмори Кеселбах. — От колко време преговаря!

Взе цигара от масата, запали я и смукна няколко пъти. Слаб вик се изтръгна от устата му. До него, прав, стоеше напълно непознат човек.

Той отстъпи малко.

— Кой сте Вие?

Човекът — прилично облечен мъж, може да се каже дори елегантен, с черна коса и мустаци, с твърд поглед, подхвърли насмешливо:

— Кой съм аз ли? Ами полковникът…

— Не, не, човекът, когото наричам така, който ми пише и се подписва така… по споразумение… не сте Вие.

— Да, да… другият беше само… Но вижте, скъпи господине, всичко това няма никакво значение. Важното е аз да бъда аз… И Ви се кълна, че съм.

— Всъщност как се казвате, господине?

— Полковникът… до нова заповед.

Нарастващ страх завладяваше г-н Кеселбах. Кой беше този мъж? Какво искаше от него?

Той извика:

— Шампан!

— Какво странно хрумване да викате! Не Ви ли стига моята компания?

— Шампан! — повтори г-н Кеселбах. — Шампан! Едуард!

— Шампан! Едуард! — каза на свой ред непознатият. — Какво правите, приятели мои? Викат Ви.

— Господине, моля Ви, заповядвам Ви да ми позволите да мина.

— Но, скъпи господине, пречи ли Ви някой?

Той се отдръпна учтиво. Г-н Кеселбах пристъпи към вратата, отвори я и внезапно отскочи назад. Пред вратата стоеше друг човек с пистолет в ръка.

Кеселбах заекна:

— Едуард… Шамп…

Той не довърши. Беше забелязал в един ъгъл на вестибюла секретаря и прислужника си проснати един до друг завързани и със запушени уста.

Г-н Кеселбах, макар и неспокоен и впечатлителен, по природа беше храбър и предчувствието за опасността, вместо да го съкруши, му върна цялата сила и енергия.

Бавно, престорено ужасен, потресен, той отстъпи към камината и се облегна на стената. Пръстите му потърсиха електрическия звънец. Той го намери и натисна дълго бутона.

— А после? — каза непознатият.

Без да отговори г-н Кеселбах продължи да натиска.

— А после? Нима се надявате, че ще дойдат, че целият хотел се е разтревожил, защото натискате този бутон… О, бедни ми господине, обърнете се и ще видите, че жицата е прекъсната.

Г-н Кеселбах се обърна живо, сякаш искаше да си даде сметка, но с бързо движение грабна пътната чанта, бръкна в нея, сграби револвера, насочи го към мъжа и стреля.

— По дяволите — каза той — с въздух и мълчание ли зареждате Вашето оръжие?

Спусъкът щракна втори път, после трети път. Не последва никакъв гърмеж.

— Още три пъти, кралю на Носа. Ще съм доволен едва когато получа шест куршума в кожата си. Как? Вие се отказвате? Жалко… а уж стреляхте.

Той сграбчи един стол за облегалката, завъртя го, обкрачи го и като посочи фотьойл на господин Кеселбах, каза:

— Направете си труда да седнете, скъпи господине, и се чувствайте като у дома си. Една цигара? Аз не искам. Предпочитам пурите.