Читать «Мустанги, убийци, Ласитър» онлайн - страница 55

— Никой няма да намали вниманието си, иначе веднага ще бъде уволнен! — увери го Ломакс. — Но къде може да се е скрил?

— Някъде наблизо — отговори Баримор. После взе бутилката с уиски, която през всичките тези дни стоеше на масата, и започна да пие на големи глътки.

— И да внимавате добре! — изръмжа той.

13.

Ласитър спря в сянката на високите дървета и се загледа надолу към Блу Уотър. От това разстояние не можеше да види дали в града го очакват, но усещаше, че Баримор крои нещо. Беше сигурен.

Фе седеше зад него на седлото и го държеше здраво с две ръце. Лицето й се обливаше в пот, опряно на гърба му. Тя спеше.

Двамата бяха отишли в ранчото на Брукърови и там научиха за коварното нападение, както и за смъртта на съдията. Така Ласитър се върна заедно с Фе.

За съжаление не срещна никой, който да му даде добър съвет. Нямаше при кого да я скрие, а и тя упорито настояваше да остане при него.

Ласитър много дни търси семействата на братята й. Дявол знае къде се бяха запилели!

Той веднъж вече беше видял Ернесто между хората на Баримор, затова, когато преди няколко дни видя стария мексиканец на връщане от ранчото на Брукър, Ласитър веднага се сети какво го очаква в Блу Уотър и как смята да действува шерифът срещу него.

Двамата с Фе бързо се мушнаха в храстите. Така Ернесто мина покрай тях с коня си, без да подозира нищо. Ласитър винаги внимателно заличаваше следите си.

Оттогава беше минало доста време. В ранчото им дадоха кон и седло, но Фе държеше да бъде винаги близо до него. Тъй като и на него му беше приятно да я усеща до себе си, той се съгласи.

Внезапно Фе се раздвижи. Ласитър бързо я подхвана и се обърна към нея.

— Само да не паднеш, Фе!

Тя се огледа сънено.

— Къде сме? — после забеляза града и реката и извика. — О, Боже!

Слънцето беше залязло. Настъпваше мрак. Ласитър подкара конете надолу по склона към града.

— Опасно е, Ласитър! Боя се за теб. Ще те убият! — прошепна Фе, вече напълно будно и тревожно.

— Няма от какво да се боиш! И прави само това, което ти казах!

Ласитър подкара конете към реката и после покрай брега към шосето, а когато слезе от коня и подаде юздите на Фе, вече беше тъмно. Посегна да вземе пушката си, а в това време Фе се метна на седлото, наведе се и го целуна.

— Ще умра от страх за теб, любими! — прошепна тя.

— Само да не объркаш нещо! — каза Ласитър и тръгна.

Влезе в града по главния път, окачил на гърдите си звездата на градски маршал, която му беше закачил съдията Сидни. Двуцевката стискаше в лявата си ръка. Тъй като искаше да ги изненада, избягваше осветените улици. Вървеше точно по пътя на пощенската кола. Никой не му обръщаше внимание, въпреки че по Мейн Стрийт все още беше твърде оживено.

От една странична улица зави двуколка и тръгна пред него. Няколко дълги крачки — и той се изравни с нея. Сложи ръка на климията и се качи на колата, сякаш беше един от хората й. На капрата седяха двама души, които не се обърнаха назад.