Читать «Огненият орден» онлайн - страница 268

— Мислиш, че той все още е жив? — попита Алиса с надежда.

— Да, мисля — отвърнах уверено. — Макар Велхеор да казва, че не го чувства, това може да се дължи на факта, че Келнмиир сега не е в нашия свят.

— Надявам се, че е така и един ден той ще се върне — въздъхна вампирката.

Възползвах се от паузата и зададох отдавна вълнуващият ме въпрос:

— А как е Стил?

— Сякаш всичко е наред. Според мен е станал същото забавно момче, което помним от Академията. Въпреки че понякога има такъв странен поглед, сякаш изключва за момент… Може би някакъв остатъчен ефект?

— Възможно е. Сама разбираш, че не знаем какво се е случило в онзи свят.

— А какъв е този незнаен Храм на Пазителите? — попита вампирката. — И още нещо — изобщо не ми харесват онези думи на Велес за заплащане използването на вдигащия мъртъвци артефакт. Какво може да ти вземе?

— Хайде да забравим за малко за всички проблеми и въпроси — казх нежно, прегърнах я и я притиснах към себе си.

— Да… — тя сложи глава на рамото ми и въздъхна. — Работа, работа… Толкова съм уморена. Поне един ден да можех да си почина…

— Дракон да я вземе работата — засмях се щастливо. — Сега, след като най-накрая се сдобрихме, мога да се справя с всичко. Защо толкова ме тормозеше, дори на среща с Девлин отиде…

— Това е от трудния ми характер — въздъхна Алиса, хвърляйки ми лукав поглед. — Разбираш ли, аз съм роднина на Велхеор и Келнмиир. Нали си чувал поговорката „Влюбените като се карат — само се развличат“?

Усмихнах се:

— Да, май съм чувал нещо подобно.

Зад вратата се чуха стъпки, а след това и гласът на Чез:

— Ей, Зак, Алиса, там ли сте? Имаме проблеми! Ако не сте облечени, давам ви малко време да си наметнете нещо и после влизам!

— О, не — простенах аз. — Хайде да се престорим, че ни няма.

Алиса ме целуна по врата:

— Тогава ни покрий със Завеса-невидимка.

— Чудесна идея.

Основата на заклинанието се формираше много лесно — просто Завеса за невидимост без каквито и да са украшения и усложнения — на практика доста лесно заклинание. Но да го запълня с енергия не успях нито от първия, нито от втория, нито от следващите опити…

— Алиса…

Тя се притисна към мен още по-силно:

— Какво, Зак?

— Мисля, че разбрах какво е взел в замяна артефактът от мен…

Епилог

Двамата Майстори седяха в малко ресторантче в покрайнините на столицата. Заведението с не много приятното, но затова пък красноречиво име „Антимагия“ се намираше в сърцето на квартала на протестантите. Както се личеше и от името, в „Антимагия“ не използваха услугите на Занаята или каквито и да са техномагически устройства.

— Ей, и съдовете ли мият на ръка? — попита Ромиус, подозрително разглеждайки чинията със супа. — Нещо им нямам много вяра.

— Успокой се. От години се храня тук и стомахът ми си е наред.

— Какво общо има стомахът? — намръщи се Майсторът. — Просто е неприятно.

— Е, тогава просто стой и ме гледай как ям — изсумтя Кейтен и започна апетитно да гълта супата си. — Между другото, тук готвят направо божествено.